Джеймс Чейс - Още един глупак

Но от главата ми не излизаше мисълта как ще се отърва от трупа на Одет. Това трябваше да стане тази вечер. Не можех да я оставя по-дълго в багажника. Трябваше да наема кола. Уплахата ми се засили, като се сетих, че нямам пари. Трябваше да отида в сервиза и да измоля една кола от собственика, без да плащам депозит. В портфейла ми бяха останали точно два долара и нямах представа колко има у Нина. Заплата щях да получа най-рано в края на седмицата.

А после, като намерех кола, щях да пренеса в нея трупа на Одет. Как щеше да стане това, та Нина можеше всеки момент да ме изненада? Трябваше да го направя, когато тя спи. Щях да й кажа, че ще работя до късно и щях да чакам да заспи, за да свърша всичко.

Ами ако някой от онези, които претърсваха, ме забележеше?

Умът ми отказваше да възприеме ужасния риск, на който щях да се изложа.

Нямах време да мисля повече за това, защото телефонът нададе неизменния си вой. Трябваше да пиша статията за Медоус. Като я довършвах, влезе мис Леъм с костюма, следвана от Реник.

Здравата се стреснах, като видях костюма. Беше точно копие на моя. Бях го купил скоро след като напуснах затвора, за да имам нещо ново за носене.

Като си отиде мис Леъм, Реник каза:

— Хайде преоблечи се, Хари. Фотографът чака. Искаме да пуснем снимките във вечерните издания.

Облякох костюма и отидох с Реник при фотографа. След половин час имахме десетина готови снимки.

С ужасното чувство, че извършвам самоубийство, направих описание на себе си и го залепих на гърба на снимките. Занесох ги на Медоус.

Лицето ми беше изтрито, но въпреки това не бе трудно да се позная.

Медоус разгледа снимките, кимна и извика мис Леъм, за да ги разпрати на местните вестници.

Тъкмо излизах и се появи Реник.

— Списъкът на пътниците е готов — каза той. — Но няма да ни помогне. Между десет и половина и полунощ е имало само два самолета. Единият за Япония, другият за Сан Франциско. Японският не ни върши работа. На самолета за Сан Франциско е имало петнайсет пътника. Четиринайсет от тях са били бизнесмени със съпругите си. Те редовно пътуват по тази линия и стюардесата ги познава добре. Петнайсетият пътник е момиче, което пътувало само.

— Това не ни е от полза. Аз търся момиче, което е пътувало с някакъв мъж. Има малка възможност похитителят така да е уплашил момичето, че да са пътували заедно. Как се е казвала самотната пътничка?

— Записана е като Ан Харкорт — отвърна Реник. — Стюардесата я забелязала. Била червенокоса. Сигурен съм, че не е била Одет Малру.

Студената топка в стомаха ми се стопи. Краката ми изведнъж се подкосиха и трябваше да седна.

Медоус хвърли списъка в кошчето за смет.

— Е, това беше една възможност. Може би със снимката ще имаме повече късмет.

Минаваше седем. Навъртах се наоколо, до осем слушах телефонните съобщения за претърсването, после казах на Реник:

— Да си отивам ли вкъщи? Ако стане нещо, ще ми звъннеш.

— Ами да, разбира се, Хари. Отивай.

Върнах се в стаята си и се обадих на Нина.

— Може да позакъснея. Какво ще правиш тази вечер?

— А, нищо. Ще те чакам.

— Виж какво, защо не идеш на кино? Какво ще правиш вкъщи сама? Дават хубав филм в „Капитол“. Защо да не го видиш?

— Не ми се ходи сама, Хари. Ще те чакам.

Само да можех да я изкарам от къщи за няколко часа!

— Ще ми бъде много приятно, ако отидеш, Нина. Толкова често оставаш сама.

— Но, мили, не ми се ходи сама на кино, дори да можехме да си го позволим — Кога ще се върнеш? Да ти стопля ли вечерята?

Вдигнах ръце. Ако продължавах, да настоявам, щеше да й се види подозрително.

— Сигурно след около час. Да, стопли ми вечерята. Ще се видим.

— Ох, Хари, още не съм си намерила ключовете за колата.

Започнах да се ядосвам.

— Като не можеш да я използваш, за какво се притесняваш? Засега до скоро виждане — казах аз и затворих телефона.

Известно време седях така, вперил невиждащи очи в часовника на бюрото си. Обикновено Нина си лягаше към единайсет. Трябваше да чакам най-малко до един, преди да посмея да докосна трупа на Одет. Колкото повече наближаваше време да действам, мисълта за онова, което трябваше, да направя, ме караше да треперя от ужас. Но се налагаше. Къде щях да изхвърля трупа? Щях ли да посмея да отида до сребърната мина? Знаех, че вече са я претърсили. Едва ли щяха да я претърсват отново. Ако успеех да стигна дотам, без да ме забележат, може би никога нямаше да намерят трупа. Но можех ли да стигна дотам? Преди да напусна стаята на оперативната група, аз бях разгледал картата, на която Реник отбелязваше как напредва претърсването. Движеха се по магистралата, като се отдалечаваха от мината и отиваха към нашата къща. До един часа магистралата щеше да бъде чиста, можех да срещна само някоя случайна патрулна кола. В качеството си на агент за връзка с широката публика можех да, ги излъжа нещо и да мина, ако — това ако беше с голяма буква — ми издържаха нервите. А те вече не издържаха. Бях в ужасно състояние.