Джеймс Чейс - Още един глупак

Тя се поколеба и каза грубо:

— Не забелязах.

Докато траеше този разговор, Кеъри ме гледаше слисано.

— Мистър Кеъри, онзи човек черноок ли беше или рус?

— Не мога да кажа, сър. Не се виждаше хубаво.

— Той говори ли с вас?

— Той ни крещеше — обади се жената. — Знаеше, че е виновен. Той…

— Бихте ли познали гласа му? — каза Медоус, без да й обръща внимание.

Кеъри поклати глава.

— Не, сър. Той каза само няколко думи.

— В колко часа стана злополуката?

— В десет и десет. Нарочно си погледнах часовника.

— Значи после той избяга. Накъде?

— Мисля, че се качи на друга кола, която го чакаше извън паркинга. Във всеки случай, след като избяга, чух как потегли друга кола.

— Не я ли видяхте?

— Не, но видях светлините й.

— В каква посока замина?

— Към летището.

Медоус спря да крачи из кабинета и се втренчи в Кеъри, после погледна Реник, който си водеше, бележки.

— Летището ли?

— Ами може да е потеглила за Уест Бийч, който е на пътя за летището. Не исках да кажа…

— Летището! — възкликна Медоус. — Това е идея. — Той внезапно се разпали. — По дяволите! Това е идея! Проверихме ли летището, Джон?

Реник отрицателно поклати глава.

— Не. Предположихме, че няма да посмее да качи момичето на самолет. Ако мислите…

— Ще проверим навсякъде — каза Медоус. — Искам списък на всички пътници, които са заминали от летището между десет и половина и полунощ. Ти ще уредиш това, Джон.

Толкова бях притеснен, че едва стоях на мястото си.

Като се обърна към Кеъри, Медоус каза:

— Смятам, че засега това е всичко, мистър Кеъри. Благодаря за съдействието. Ако ни заинтересува още нещо, ще ви потърсим.

Жената тръгна да излиза.

— Хайде, Хърбърт, вече изгубихме достатъчно време.

Кеъри пристъпи след нея, после спря да ме погледне. Не посмях да вдигна очи. Дръпнах едно чекмедже на бюрото и взех някакви листове, сякаш съвсем бях забравил за неговото съществуване.

Чух как той попита Медоус:

— Извинете, сър, кой е този господин?

Ето, сега, помислих си аз, и сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми. Вдигнах поглед.

Кеъри сочеше към мен.

Явно изненадан, Медоус каза:

— Това е Хари Барбър, отговаря за пресата.

Жената дръпна Кеъри и го повлече към вратата.

— За бога! Идвай! Ако имаш много време и смяташ да хабиш времето на тези господа, аз нямам!

Като продължаваше да ме гледа втренчено, Кеъри неохотно се остави да го изведат от кабинета.

Вратата се затвори след него.

— Каква жена! — каза Медоус и седна зад бюрото си. — Какво ще кажеш, Джон? Главата си залагам, че Кеъри говори истината.

— А, разбира се — отвърна Реник. — Все пак имаме и друг свидетел — Кърби също каза, че човекът бил висок, с широки рамене. Е, вече имаме нещо налице. Човекът, когото търсим, е висок около един и осемдесет и три, тежи осемдесет килограма, пуши цигари „Лъки Страйк“, притежава разнебитена кола, носил е тъмен спортен костюм с външни джобове и е бил без шапка. Почти сме готови да му направим словесен портрет. — Изведнъж се обърна към мене. — Колко тежиш, Хари?

— Около седемдесет и пет, предполагам — казах дрезгаво. — Какво общо има тук моето тегло?

— Хрумна ми нещо. Кеъри каза, че по фигура приличаш на онзи. Ще ти направим снимка, ще изтрием лицето и ще я разпратим по вестниците. Ще искаме да узнаем дали някой не е виждал такъв човек около паркинга на Лоун Бей и „Пиратската колиба“ — Той погледна Медоус. — Какво ще кажете, сър?

— Чудесна идея! — разпалено се съгласи Медоус. — Ще направим още нещо. — Той извика секретарката си. — Мис Леъм, веднага излезте да купите спортен костюм за мистър Барбър. Да бъде тъмнокафяв и с външни джобове, нещо скромно. Искам го възможно най-бързо.

Мис Леъм ме огледа, кимна и излезе.

— Джон, докато чакаш, набави ми списъка на пътниците. Искам имената на всички, които са пътували между десет и половина и полунощ. — А на мен рече: — Какво ще кажете за една статийка за мен — нещо лично, какви хобита имам, за семейния ми живот, за децата, жена ми и тъй нататък. Няма нужда да ви обяснявам. Цялата тази плява я има в досието. Гледайте да излезе в „Таим енд Нюзуик“.

Като се върнах в стаята си, затворих вратата и седнах с подкосени крака зад бюрото. Бях в капан. Фотографската идея на Реник можеше да се окаже опасна. Макар да бях доста сигурен, че никой не ме е видял в „Пиратската колиба“, имах достатъчно журналистически опит, за да знам, че винаги може да се намери някой, който ме е видял, без да го забележа. Това се отнасяше и за Лоунбейския паркинг. И най-глупаво бях занесъл куфара на Одет в чакалнята на летището. Там беше претъпкано. Щом снимката ми се появеше във вестниците, някой случаен наблюдател можеше да си спомни, че ме е виждал.