Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Шулц ги наблюдаваше с хладна насмешлива гримаса.

— Слизайте — любезно ги покани той. — Сега му е времето да предприемете нещо, ако имате такова желание… Изборът е ваш. Аз само ще ви предупредя, че никой няма да чуе изстрелите…

— Не прави това, Пол! — примоли се Лорели. — Какво съм ти направила? Защо ме караш да влизам в тая дупка?

— Няма да стоиш вътре с години — успокои я Шулц. — Просто искам да бъда сигурен за местоположението ти по всяко време на денонощието! През следващите няколко часа имам доста работа, затова те искам на сигурно място. Хайде, слизай! И се радвай, че имаш компания! — Пръстът му обра луфта на спусъка, предпазителят тихо изщрака.

Лорели седна на пода и провеси крака в дупката. Дълбочината й не беше повече от три-четири метра, а наклонът — доста полегат. Момичето внимателно се плъзна надолу.

— Твой ред е, Джо — промърмори Шулц и заби поглед във фигурата на младежа.

Джо се поколеба. Беше се надявал само на няколко секунди разсейване, но Шулц се оказа на висота. През цялото време го наблюдаваше, дулото на пистолета неотклонно сочеше в гърдите му.

Хвърли един последен поглед към лицето на дебелия, сви рамене и се спусна в дупката. Не беше моментът да върши глупости и той беше достатъчно умен да разбере това.

Вдигнали глави, двамата мълчаливо наблюдаваха действията на Шулц, който прибра пистолета и с пъшкане повдигна тежкия чугунен капак. Изведнъж зад гърба им нещо прошумоля, някаква неясна фигура отскочи към дъното и се сви там.

Лорели изпищя и се вкопчи в Джо.

— Няма страшно — обади се над главите им Шулц. — Можете да се запознаете. Дамата в дъното е госпожица Ръсел Госпожица Клеър Ръсел, известната репортерка на „Кларион“. Ще имате достатъчно време да си поговорите! — От устата му се изтръгна тих ехиден смях, после капакът с трясък се стовари на мястото си.

Хари Дюк спря пред „Шез Пари“, излезе от колата и отправи поглед към тъмната сграда.

Някъде отдалеч прозвуча камбаната на градски часовник, която удари един часа.

„Шез Пари“ беше затворен, пред входа се бяха изправили двама униформени полицаи. Те подозрително огледаха Дюк, единият бавно се спусна по стълбите към него.

— Какво обичате? — попита той.

— Нищо, виждам, че е затворено — отвърна Дюк, надничайки зад рамото му. — Отбих се за едно питие…

— Я влезте вътре — намръщено рече полицаят. — Сержантът може би ще иска да си поприказва с вас!

— С удоволствие — тръгна до него Дюк. — Ако е О’Мали, може и да ми уреди едно питие!

Полицаят се вгледа в лицето му.

— Май съм ви виждал някъде — промърмори той.

— Казвам се Дюк… Хари Дюк.

— О, господин Дюк! — отпусна се униформеният, на лицето му се появи усмивка. — Не можах да ви позная! Сержантът ще се радва да ви види.

Стигнаха до вратата и другият полицай впери любопитен поглед в тях.

— Господин Дюк — поясни първият. — Иска да се види със сержанта…

— Нагоре по стълбите и вляво в първия кабинет — рече Стоун и отвори вратата.

Дюк тръгна натам, а Флеминг — първият от униформените, леко се прокашля.

— Моля за извинение, господин Дюк — започна той. — Какви шансове има според вас Дейбрейк в утрешната гонка? Сержантът твърди, че е в отлична форма, а на мен ми се иска да изкарам някой долар за уикенда…

— Кончето е много добро — отвърна Дюк. — Никога не съм виждал по-добро зад оградата… Ама дръпнеш ли оградата и ще си падне без чужда помощ! — Прекоси фоайето и пое нагоре по стълбите, а двамата полицаи смаяно зяпаха подире му.

О’Мали се разхождаше напред-назад из кабинета на Белман, между устните му гореше една от пурите на покойника. Видя Дюк и веждите му учудено се повдигнаха.

— Здрасти, сержант — усмихна му се Дюк. — Съобщиха ми, че си тук.

— Хей, какво стана с оня номер, дето ме накара да проверявам? — извика О’Мали и червендалестото му лице потъмня.

— Нищо, забрави го — отвърна Дюк и внимателно огледа стаята. Тялото на Белман го нямаше, всичко беше преобърнато наопаки. — Беше страхотно маце и аз си помислих, че ще можеш да ми свършиш тая работа. Особено след всичко, което аз съм свършил за теб… — Седна на ръба на бюрото и подхвърли: — Чух, че си харесал Дейбрейк…

— Защо, не е ли добър? — опули се насреща му О’Мали.

— Най-добре е вече да се откажеш да си избираш победителите — посъветва го Дюк. — Не разбра ли, че нямаш усет за това? Дишането на тоя кон още преди години беше нарушено от прекалено много тютюнев дим около него… По-добре се насочи към Хотентот, с него не можеш да сбъркаш…