Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

Шулц влезе в стаята и тя изненадано го погледна. Движеше се бързо и решително, очите му светеха като фенери.

— Чакаш ли ме, гълъбчето ми? — попита той, пристъпи към бюфета и си сипа щедра порция неразредено уиски.

— Цял ден се търкалям в леглото — отвърна с небрежен тон тя. — Затова реших малко да поседна. Май доста позакъсня, а?

— Коняк ли пиеш? — попита той, забелязал бутилката, която Лорели бе забравила да прибере обратно при останалите. Поднесе празната чаша до носа си и я помириса, после очите му подозрително се присвиха: — Или си имала гости, а?

— Писна ми да вися и реших да се освежа с глътка коняк — изтегна се на дивана тя. — Пали няма да ми се каращ?

— Конякът не е питие за теб — поклати глава той и седна в креслото. — Господи, какъв ден! А твоето прекрасно тяло цял ден ме е чакало в удобното легло! — Надигна чашата и ликвидира на една глътка половината от съдържанието й.

Лорели мълчаливо го гледаше, в гърдите й нарастваше тежка буца. Десният му ръкав беше изцапан с кръв, лакътят — също. Очите му блуждаеха из стаята, дишането му беше забързано. Тя уплашено мълчеше и чакаше. Той опразни чашата си, кръвта върху ръкава му влажно проблесна.

— Е, така вече е по-добре — промърмори дебелият и остави чашата на пода до себе си. Извади от джоба си табакерата, почука с нокът капачето и рязко попита: — Къде е Джо?

— Джо ли? — отвърна учудено Лорели, сякаш никога не беше чувала това име. — Мисля, че отдавна си е легнал…

— Трябва ми! — намръщи се Шулц, надигна се и тромаво се насочи към вратата.

— Имаше силно главоболие… — подвикна припряно Лорели. — Не мога ли аз да…

— Колко забавно — обърна се Шулц. — Моето гълъбче проявява загриженост! — Отвори вратата с_рязко движение и изкрещя: — Джо!

— Какво? — обади се след кратка пауза гласът на младежа.

— Слез долу, ако обичаш!

Шулц се върна обратно в стаята, премести креслото така, че да вижда Лорели и вратата едновременно, после тежко се отпусна в него.

— Значи главоболие, а? — усмихна се заплашително той. — Често се питам дали не правя грешка, като ви оставям сами. И двамата сте млади, лесно можете да се поддадете на изкушението…

— Не говори глупости! — ядоса се Лорели. — Колко пъти ще ти казвам, че за мен Джо е още хлапе?

— Вярно е, че си го казвала — съгласи се Шулц, извади носна кърпичка и изтри плешивината си. — Ще стане много забавно, ако вие двамата се опитате да ми свиете номер — продължи той. — Защото мисля, че все още съм в състояние да се грижа за себе си Какво ще кажеш?

Лорели се размърда и обидено му обърна гръб.

— Уморяваш ме с тези дрънканици! — просъска тя. — Проблемът ти е, че си прекалено ревнив!

— Съвсем логично — кимна Шулц. — В края на краищата съм малко старичък за теб, но в замяна на това те обсипвам с нежни грижи… Нали така, гълъбчето ми?

— Не знам накъде биеш и не искам да знам! — сряза го тя. — Мисля, че е време за сън.

— Още не е — поклати глава Шулц. — Имам работа за теб, ще я свършите двамата с Джо…

— По това време? — изгледа го тя.

— Да — кимна дебелият. — Работата е много важна.

Вратата се отвори и на прага застана Джо. Лицето му беше напълно безизразно.

— Влизай — покани го Шулц и носната кърпичка покри дясната му ръка, отпусната в скута.

Джо погледна кърпичката, после премести очи върху лицето на Шулц. Устните му леко се стиснаха.

— Ти ме извика, нали? — почти беззвучно попита той.

— Какво ти е на китката, Джо? — забеляза превръзката Шулц. — Лорели каза, че имаш главоболие, но не спомена нищо за нараняване…

— О, малко се порязах — отвърна Джо и се облегна на стената. — Дреболия…

— Разбирам… — проточи Шулц и подръпна долната си устна. — Ще можеш ли да шофираш?

— По това време? — изненадано го погледна младежът.

— Абе какво сте ми заповтаряли едно и също, вие двамата? — ядоса се Шулц. — По това време, разбира се! И то веднага!

— Нека карам аз — намеси се Лорели. — Порязването му е доста по-сериозно, отколкото се опитва да го представи.

— Ти май знаеш всичко, а? — хладно я изгледа дебелият. — Сигурно сама си го превързала!

— А какво друго очакваш да направя, когато някой се пореже? — засече го тя. — Може би да развея бяло знаме?

Шулц вдигна кърпичката и я сложи в джоба си. В ръката му проблесна дулото на автоматичен пистолет.

Джо и Лорели замръзнаха на местата си.

— Какво правиш? — уплашено хлъцна момичето.

Шулц насочи пистолета към пея, после бавно го премести към Джо.