Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Добре, гълъбчето ми — усмихна се Шулц и се приведе още малко напред. — Надявам се да спиш добре.

После чашата излетя от ръката му.

Тя видя блясъка на стъклото в светлината да лампата и се наведе. Но действията на Шулц, бяха наистина светкавични и чашата я улучи точно между очите. Политна и уплашено изпищя, в следващия миг се озова на колене, пред очите й се появиха ослепителни кръгове.

Шулц скочи на крака и невероятно пъргаво се озова над нея. Макар и все още замаяна, тя го усети и направи опит да пропълзи встрани. Но ръката му я стисна за врата и така я разтресе, че зъбите й започнаха да тракат.

— Защо се обади на Дюк? — изръмжа той.

— Исках да го задържа по-настрана от тази история — изхълца тя и отчаяно се задърпа: — Пусни ме, боли!

— Глупачка! — разтърси я той. — Това е единственият начин да събудиш интереса му и ти отлично го знаеш! Искаш Дюк да се заеме с тази работа, нали? Искаш да ми създадеш неприятности!

— Не! — изкрещя тя. — Пусни ме! Нищо подобно не съм искала! Ти каза, че ще го убиеш, ако си навре носа, и аз просто исках да му попреча!

Лицето на Шулц се разкриви в зловеща гримаса, ръбът на дланта му влезе в остро съприкосновение с врата на момичето Беше силен и злобен удар, тя политна и се просна в безсъзнание на пода.

Надвесен над пея, Шулц трепереше от гняв. Вдигна огромния си крак да я ритне, после с нежелание се отказа. Измъкна кърпичка и избърса изпотеното си лице. Направи няколко нестабилни крачки, взе чашата си от пода и я напълни с неразредено уиски. Отпи една едра глътка и се замисли.

Лорели живееше при него вече шест месеца. Беше много забавна и положително щеше да му липсва. Но играта беше прекалено голяма, за да обръща внимание на такива подробности. Даваше си сметка, че ще трябва да прави още много жертви, преди да се сдобие с това, което иска. Лорели е едва първата от тях.

Реши да се отърве от нея преди завръщането на Джо. Не беше сигурен в това момче, не знаеше дали двамата с Лорели не са направили комбина. Ей това й е най-лошото на възрастта и грозотата. Никога няма да разбере дали мадамата не го е мамила с някой по-млад, по-слаб и по-хубав…

Отиде в кухнята и намери навито на руло късо въже. Направи примка на единия му край и се върна обратно в хола. Не харесваше това, което прави, но друг избор просто нямаше. Тя ставаше прекалено опасна и ако не вземе необходимите мерки, скоро сам ще се окаже на течение.

Тялото й на пода продължаваше да не показва никакви признаци на живот. Той се приближи до него и с пъшкане се отпусна на колене. По гърба му се стичаха вадички пот, дишането му беше трудно. Направи усилие да постави чувствата си под контрол, но веднага си даде сметка, че това едва ли ще бъде възможно. Защото момичето му харесваше и изведнъж му се стори безкрайно несправедливо да свърши това, което беше намислил, без да й даде поне един последен шанс.

Ръцете му нахлузиха примката около шията й и леко я притегнаха. После постави дебелото си коляно в средата на гърба й и взе свободния край на въжето.

Седнал на прозоречния перваз, Хари Дюк дискретно се прокашля и каза:

— Бих те посъветвал още веднъж да си помислиш, Пол… Ако искаш да промениш формата на шията й, може би ще е по-добре да й направят пластична операция…

Отпуснат на колене, Шулц безмълвно се опули насреща му. После свинските му очички бавно започнаха да се наливат с кръв.

Изминаха двайсетина минути, преди Клеър да излезе от дамската тоалетна.

Питър вече се питаше дали не е успяла да се измъкне незабелязано и да се прибере у дома.

Келнерът се навърташе около масата с разтревожен вид, очевидно не разбираше защо клиентите му намаляват. Питър му направи знак да се приближи и отказа една от поръчките.

— Дамата ще се върне ли, сър? — попита келнерът.

— Да. Донесете поръчката веднага след като се появи. Не ни карайте да чакаме, тъй като може би ще трябва веднага да си тръгваме…

Келнерът внимателно го погледна, прецени, че не изглежда луд и бавно се отдалечи.

Веднага след това се появи Клеър. От начина, по който стисна устни, видяла празния стол на Дюк, Питър притеснено заключи, че вечерта едва ли може да се окачестви като приятно прекарване.

Приближи се и седна.

— Хари си спомни за някаква забравена среща и си тръгна — осведоми я той. — Винаги забравя по нещо…

На устните на Питър се появи нервна усмивка.

— О, така ли? — равнодушно отвърна тя и премести очи върху четиримата музиканти, които свиреха в дъното на залата.