Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Маестро — протегна пухкава ръчичка тя. — Влизай, защото става течение, & ти не си достатъчно хубав, за да си позволяваш закъснения…

— Не е нужно да съм хубав — отвърна Шулц, затвори вратата и се насочи към нея. — Моите предимства са други. — Почука с пръст масивната си глава и добави: — Всичко, което се намира тук… — Влажната му от пот длан се спусна върху гъстата й коса: — Но ти трябва да си красива, тъй като под къдриците ти няма нищо…

Тя се изплъзна от ръката му и го погледна. Тъмносините й очи имаха въпросително изражение.

— Не ми се струваш щастлив, маестро. Какво не е наред?

Замалко не я удари. Тънките му устни заплашително се свиха, в очичките му се появи каменно изражение.

— Какво може да не е наред? — заплашително промърмори той и грубо повдигна брадичката й. Очите им се срещнаха, тя видя яростта в зениците му и уплашено се дръпна. Но огромните му пръсти продължаваха да стискат брадичката, устните му грубо се впиха в нейните. Заболя я много, в гърлото и заклокочи стенанието.

Зад гърба му се разнесе сухо покашляне, сякаш някой цепеше дърва Шулц се надигна и хвърли поглед през рамото си. На прага се беше изправил Джо и го наблюдаваше с безизразните си студени очи. Шулц се изкикоти, дръпна се от момичето и се насочи към средата на помещението.

— Донеси нещо за пиене, Джо — заповяда той. — След малко ще дойде Кабит.

Лорели се отпусна обратно върху дивана. Очите й бяха насълзени, пръстите й опипваха брадичката.

— Днес маестрото е груб — прошепна тя. — Причини ми болка…

— Големите любовници често причиняват болка на партньорите си — рече Шулц. — Четох го някъде, значи трябва да е вярно… — Приближи се до една голяма ваза и нежно погали листенцата на една прекрасна роза.

Настъпи продължително мълчание, Лорели внимателно го наблюдаваше.

— Нещо не е наред — направи заключението си тя. — Усещам, че си много ядосан…

— Почакай Кабит да си отиде — изгледа я той иззад розовия цвят.

В същия момент звънецът на входната врата настойчиво издрънча.

— Това е Кабит — рече Шулц. — Ще му отвориш ли, гълъбче?

— Аз ще отворя — рече Джо и остави подноса с чашите върху масата.

— Ти ще стоиш тук! — рязко му нареди Шулц и погледна към Лорели. — Иди да го посрещнеш!

Тя сви рамене, придърпа късата рокличка върху коленете си и се изправи. Шулц я проследи с поглед.

Лорели отвори входната врата.

На стъпалата стоеше ниският здравеняк от „Шез Пари“. Когато я видя, неволно тикна шапката си на тила, погледна я с рентгеновите си очи и рече:

— Здрасти, тук ли е Шулц?

— Влизай — дръпна се встрани Лорели. — Използвай изтривалката и си дръж ръцете в джобовете.

— Нямам намерение да си играя с динамит — ухили се Кабит и внимателно я заобиколи. Веднъж вече се беше опитал да й пусне ръка и замалко не остана с едно око. — Дошъл съм по работа — добави той.

— Влизай тогава — отвърна тя. — Хич не ми пука защо си дошъл, стига да не ме забърквате…

Кабит влезе в хола и леко кимна на Шулц.

— Ето ме, шефе.

Лорели го последва, насочи се към дивана и седна с подвига крака.

Кабит неволно спря очи на коленете й, подсмръкна и завря пръст в широката си ноздра. Не можеше да разбере как такова гадже може да стои при Шулц.

— Ще пийнеш ли нещо, Кабит? — попита Шулц, очевидно доволен от интереса на бабаита към Лорели. Знаеше, че тук няма да пробие никога и това гъделичкаше суетата му.

Кабит се приближи до масата и си забърка един коктейл. После се извърна към домакините и попита:

— Вие няма ли да пийнете?

— Още не — поклати глава Шулц. — Значи Белман щеше да го отнесе, а?

— Беше Корис — кимна Кабит. — Замалко не му видя сметката!

— Сигурен ли си, че е работа на Корис? — присви очи Шулц.

— Дойде на задния вход и попита дали Дюк е при Белман — кимна отново дебелият. — Когато му казах „да“, той…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Шулц и се наведе напред. — Значи и Дюк е бил там, така ли?

— Нали чу какво ти казвам? — нетърпеливо се намръщи Кабит. — Дюк беше горе при Белман.

— Защо не ми го каза веднага? По каква работа е дошъл?

— Не знам — сви рамене Кабит. — Опитах се да подслушвам, но Белман ме изгони.

Лорели мълчаливо ги наблюдаваше, в очите й проблясваше неподправен интерес. Облегнат на стената, Джо не сваляше отегчения си поглед от лицето на Кабит. През цялото време не беше казал нито дума.

— Продължавай — нареди с равен глас Шулц.

— Казах на Корис, че Дюк е горе и тай се качи. След малко прозвучаха два изстрела и Корис изскочи навън. Целият беше в уиски, дори очилата му бяха мокри. Профуча край мен, скочи в колата си и подкара като бесен.