Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— А Белман?

— Нищо му няма — с огорчение поклати глава Кабит. — Дюк попречил на Корис да се прицели както трябва. Знаят, че е той, защото Келс записал номера на колата му.

— Сега ме оставете да помисля — рече Шулц и затвори очи.

В стаята се възцари дълбоко мълчание.

Кабит притеснено местеше поглед от Шулц към Лорели и Джо, после обратно.

Лорели и Джо сякаш бяха умрели. Стояха абсолютно неподвижно и дори не дишаха.

Най-накрая Шулц въздъхна и отвори очи.

— Добре, Кабит — рече той и бръкна в джоба на панталоните си. — Дръж си очите отворени, искам да знам всичко, което става там, при вас… — Измъкна пачка банкноти, отброи няколко и му ги подаде.

— Ще се постарая, шефе — ухили се Кабит и тикна шапката на тила си. — Нещо друго?

— Нищо, само внимавай — отвърна Шулц и му махна с ръка да си върви. — Не разговаряй с никого, просто вдигни телефона и ме уведоми какво става.

— Добре, шефе — изправи се Кабит. — Лека нощ.

— Чакай малко — спря го Шулц и кимна към Джо. — Той ще те закара…

— Мен ли? — попита учудено Кабит, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Тебе — кимна Шулц. — Може би се е случило още нещо, докато те е нямало. Ще провериш и ще кажеш на Джо… — Очите му се спряха на младежа: — Иди и се навъртай наоколо, докато той провери как стоят нещата, после се връщай.

— Късно е — мрачно рече Джо.

— Когато се върнеш, ще бъде още по-късно — рязко рече Шулц. — Хайде, изчезвай!

Двамата излязоха, Лорели започна да навива на пръст черните си къдрици.

— Защо Корис е искал да застреля Белман? — попита тя.

Шулц не отговори. Наклонил глава на една страна, той се вслушваше в заглъхващото бръмчене на мотора. Едва когато навън се възцари тишина, той погледна Лорели и й се усмихна.

Никога не беше го виждала такъв, изразът на лицето му я плашеше. Стана, протегна се, ръката й нервно прикри малка прозявка.

— Мисля да си лягам — рече. — Маестрото още ли ще будува?

— Значи Хари Дюк е приел да се срещне с Белман — промърмори на себе си Шулц. После взе една чаша и се приближи до бюфета да си сипе питие.

Лорели го погледна и тръгна към вратата.

— Мисля, че съм ти ядосан — тихо промълви Шулц и наля малко сода в уискито си. — Много, много ядосан…

— Какво съм направила? — спря тя с ръка върху бравата.

Шулц отпи глътка уиски и спря очи на лицето й.

— Ела тук, имам нужда от теб — рече той. Лорели не се помръдна, ръката й леко натисна бравата. Беше готова да изчезне всеки миг.

Шулц се засмя. Сякаш в корема му се затъркаляха воденични камъни.

— Добре, стой си там — рече и се отпусна в едно кресло. — Но трябва да поговорим. — Преполови на един дъх чашата си, избърса уста с опакото на дланта си и добави: — Ти позвъни на Хари Дюк, нали?

— Аз ли? — попита тя и очите й се разшириха от учудвате. — Изобщо не знам за какво говориш!

— Много си сладка, когато ме лъжеш — усмихна се Шулц, очевидно възвърнал доброто си настроение. — Но това го научих лично от Хари Дюк.

— Защо ми е притрябвало да му се обаждам? — попита Лорели.

— Поставяш ме в неудобно положение — продължи Шулц, без да показва, че е чул въпроса и. — Възбудила си любопитството на Дюк, а това не е хубаво. Дюк никога не е успявал да се държи настрана, никога… — Опразни чашата си и й се усмихна. После протегна дългите си крака и се отпусна по-удобно в креслото: — Дюк е тип, по който много си падат мадами като тебе… Не знам с какво точно ви привлича, но фактът си е факт. Някои хора вероятно са доста учудени, че човек като мен се занимава с орхидеи, но и това е факт… Не трябваше да разговаряш с Дюк… Аз съм си виновен, разбира се, никой не ме е насилвал да ти разказвам за Белман. Но просто имах нужда да ти се доверя… — Тялото му рязко се приведе напред, очите му пламнаха от гняв, гласът му проехтя като тътен на гръмотевица: — Защо му светна, тъпачке?! Бих могъл да му отвлека вниманието по-далеч от Белман!

— Не знам за какво говориш — отвърна с някаква детска упоритост Лорели. — Не помия нищо от това, което ми разказа за Белман. И не разбирам защо се опитваш да ме сплашиш…

Шулц направи усилие да сдържи гневното си избухване. Страшно много му се искаше да я хване за черните къдрици и да и разбие главата в стената, но преди това трябваше да бъде абсолютно уверен…

— Забравих, че рядко слушаш какво ти говоря — поклати глава той и бавно завъртя празната чаша между пръстите си. — Нали така? — Тялото му незабележимо се приведе напред.

— Маестро, настроението ти тази вечер никак не ми харесва — рече Лорели и рязко отвори вратата. — Отивам да си легна.