Джеймс Чейс - Парите не са всичко…

— Почакай! — извика Белман. — Ти не си даваш сметка от какво се отказваш!

— Давам си и още как — отвърна Дюк. — Не съм от хората, които бягат от отговорност, Белман. Но честно ще ти кажа, че не те харесвам и едва ли бих се напрягал много-много за теб. Така че сделката няма да е изгодна… Ако ще се бия с някого, предпочитам да го върша за себе си! — Отвори вратата и прекрачи прага. — Сбогом!

Келс беше в хола.

— Ще ме уведомиш, като му видят сметката, нали? — спря се пред него Дюк. — Много искам да му изпратя венец от свежи цветя.

— Значи отхвърли предложението му, а? — ухили се Келс, очевидно очаквал подобен изход от срещата.

— Не иска да говори, а аз обичам да знам къде се намирам — поклати глава Дюк.

— Аз също.

Размениха си по един дълъг поглед.

— Това е Спейд, разбира се — рече Дюк. — Но защо?

— Подгонил е Белман — въздъхна Келс. — Вероятно не го харесва…

— Виж, за това не бях се сетил — кимна Дюк. — Сигурно не го харесва!

После се обърна и излезе на тъмната душна улица.

Телефонът иззвъня точно когато Шулц сложи шапката си и се приготви да излиза. Той се намръщи, хвърли едно око на часовника си и придърпа апарата към себе си.

— Ало, кой е?

На лицето му се появи заинтригувано изражение, тялото му несъзнателно се отпусна на близкия стол.

— Кога? Тази вечер? Мъртъв ли е? — Намръщи се а с усилие се намести върху седалката. Послуша малко, после рязко излая: — Кой стреля по него? — Отсреща се разнесе поток от дрезгаво произнесени слова, той повиши глас, за да надвика събеседника си: — Добре, добре, задръж, докато се видим! Веднага ела у дома!

Остави слушалката, остана за известно време замислен на мястото си, после се изправи, изгаси осветлението и излезе от кабинета.

Долу все още се играеше барбут. Той мина край масата и излезе навън. До тротоара се плъзна дълга черна лимузина и Шулц отвори задната й врата. Младежът зад волана не се обърна да го погледне, стоеше като статуя, очите му гледаха напред. Беше слаб и строен, с широки рамене. Кепето бе нахлупено ниско, лицето му не се виждаше.

— У дома, Джо — прошепна в микрофона за свръзка Шулц и бръкна в джоба си за пура.

Запали, отпусна се назад и отправи поглед към страничното стъкло, зад което пробягваха уличните лампи. Умът му напрегнато работеше. Стигаше до определени заключения, после ги отхвърляше и търсеше нови. В крайна сметка се отказа, разбрал, че няма смисъл да крои планове, преди да чуе всичко от устата на Кабит.

Колата спря пред малката му къщичка. Още преди да слезе от нея, той долови омайващия аромат на цветята.

Шулц беше твърдо убеден, че всеки човек трябва да си има хоби. То действа като противоотрова на отегчението от напрегнатото ежедневие. Сам той цял живот се бе интересувал от градинарство, орхидеите бяха голямата му слабост. Малката и душна оранжерия зад къщата беше дом на няколко от най-рядко срещаните в страната екземпляри, но освен орхидеите той отглеждаше и още много красиви цветя, които предизвикваха завистта на съседите му.

Слезе от колата и пое дълбоко дъх.

— Хубаво мирише, нали, Джо? — доволно се усмихна в тъмнината той.

Младежът само изсумтя. Всяка вечер чуваше тази реплика, но цветята изобщо не го интересуваха. Според него това си беше чисто прахосване на пари.

— Остави колата, Джо — добави Шулц. — Може би ще имам нужда от нея тази вечер. — После тръгна по пътечката и бръкна в джоба си за ключовете. От прозореца на просторния хол се процеждаше светлина.

На дивана в дъното се беше изтегнала Лорели, черните копринени чорапи на краката й меко проблясваха. Главата й се вдигна нагоре, на устните й заигра лека усмивка.

Шулц се спря на прага и я погледна.

Лорели беше започнала да изпълнява. Не много, точно колкото да придаде на фигурата си меки и закръглени очертания. Не беше висока, закръглеността й започваше и свършваше предимно около ханша. Лицето й бе продълговато и с правилни черти, алените устни и гарвановочерните клепачи контрастираха приятно с гладката му белота. Беше много, много млада. Шулц не знаеше точно на колко години е тя, но не допускаше да са повече от двайсет. С чувство на леко съжаление си помисли, че още преди да навърши трийсет, тя ще изгуби голяма част от своята привлекателност, тъй като узряваше прекалено бързо.

Тя го гледаше с усмивка, белите й зъби меко проблясваха. Гледаше едрото му отпуснато тяло, малките като на невестулка очи и се питаше колко ли още ще може да го трае.