Джеймс Чейс - Ева

— Влизайте веднага — ми каза секретарката му още щом разбра името ми. — Господин Бърнстейн се опитваше да се свърже с вас.

Ободрих се. Това звучеше обещаващо.

Бърнстейн скочи на крака.

— Звънях ви. Всичко е наред. Голд е съгласен. Какво знаете вие? Договор за сто хиляди долара. Поздравявам ви.

Зяпнах го, загубил дар слово.

— Мислех, че това ще ви изненада — изхили се той. — Не ви ли казах, че ще се справя с Голд? Аз го познавам. Знам всичките му номера.

Той отвори едно чекмедже и извади формуляр за договор.

— Постигнахме съгласие за всичко. Стана така, както исках аз. Уверете се сам.

Взех договора с несигурни ръце и започнах да чета. Внезапно сърцето ми подскочи и аз замръзнах.

— Но тук се казва, че аз трябва да направя сценария за снимките — запелтечих.

— Разбира се — цъфна в усмивка Бърнстейн. — Лично Керъл предложи идеята и когато я споменах пред Р. Г., той я постави като необходимо условие за договора. Той каза, че филмът няма да струва нищо без твоя брилянтен диалог. Това бяха точните му думи.

Седнах, обхванат от отчаяние. Значи Голд знаеше. Нищо чудно, че предлагаше сто хиляди долара. Той знаеше, че аз няма да се осмеля да се заема с диалога.

— Но не сте ли доволен? — погледна ме Бърнстейн озадачен. — Всичко наред ли е? Не се ли чувствате добре?

— Добре съм — казах вяло. — Това… Това беше нещо като шок за мен.

Бърнстейн моментално се разведри.

— Естествено. Не сте очаквали толкова много. Но тя е страхотна пиеса и ще стане много хубав филм. Ще пиете ли нещо?

С удоволствие глътнах уискито, което ми предложи. През цялото време, докато той се суетеше около питиетата, аз се опитвах да измисля начин как да се измъкна от положението. Нямаше никакъв изход. Голд беше напипал слабото ми място.

Почти нямам спомен от следващите два часа. Обикалях безцелно с колата зашеметен от номера, който беше измислил Голд, и се чудех как да обясня на Керъл, че няма да мога да се справя.

Трябваше да спечеля пари по някакъв начин. Просто не можех да продължавам повече без пари. Тогава се сетих за „Лъки страйк“.

Когато навремето дойдох в Холивуд, бях страстен комарджия и бях свикнал да ходя по игралните кораби, закотвени в близост до калифорнийските плажове. Имаше повече от дузина такива кораби, които избягваха ударите на закона, като стояха отвъд тримилната ограничителна зона, и аз няколко пъти бях посещавал „Лъки страйк“. Това беше може би най-добре уреденият от всички игрални кораби и в едно или друго време там бях спечелил значителни суми пари. Не беше зле отново да си опитам късмета.

Дали защото вярвах в щастието си, или защото намерих с нещо да се заема, отидох в Клуба на писателите и осребрих един чек за хиляда долара.

Поех няколко питиета и малко сандвичи и прекарах остатъка от следобеда в преглеждане на илюстрованата преса и размисли за Голд.

Направих лека вечеря в клуба и малко след десет часа отидох в залива Санта Моника. Завих в паркинга на кея и останах в „Крайслера“ няколко минути, загледан към залива.

Видях „Лъки страйк“ на котва извън тримилната зона. Приличаше на град от светлини и към него вече се движеха таксиметрови катери.

До кораба се пътуваше поне десетина минути. Катерът се люлееше малко, но това не ми пречеше. Заедно с мен пътуваха само още пет души. Четиримата бяха добре облечени, с вид на богати бизнесмени на средна възраст, а петата беше млада жена, висока и червенокоса. Кожата й беше бяла и мека на вид. Тялото й в тясната жълта рокля също изглеждаше меко. Беше пищна и чувствена и имаше висок, леко истеричен смях.

Седях срещу нея. Краката й бяха хубави, въпреки че рязко надебеляваха над коленете. Тя беше с един прошарен мъж с гърбав нос. Той малко се притесняваше, когато тя се смееше. Аз я погледнах и тя ме погледна. Видях, че разбра какво мисля, защото внезапно спря да се смее и задърпа роклята върху коленете си. Тя беше твърде къса и тясна, така че жената остана с ръце върху коленете си и не ме гледаше повече.

„Лъки страйк“ беше дълъг около двеста и петдесет фута. Изглеждаше голям от малкия катер-такси и настъпиха известни затруднения, докато червенокосата се качи на борда. Предполагам, че се чувстваше малко неловко, докато се качваше по разлюляната от вятъра стълба. Както и да е, но създаде голяма бъркотия и вбеси човека с гърбавия нос.

На борда имаше много хора и аз я изгубих от поглед. Съжалявах за това. Тя беше като свещ, горяща в тъмна стая.

Смесих се с тълпата, но не видях нито един познат. Пиеше ми се жестоко, затова се отправих към бара. Беше тъпкан с хора, но аз успях да уловя погледа на бармана. Получих само част от двойното уиски, което ми беше подадено над главите на хората. Нямаше смисъл да се опитвам да поръчвам още едно, поради което се придвижих към главния салон, където бяха игралните маси.