Джеймс Чейс - Ева

— А ти, изглежда, не възприемаш, нали?

— Поне се опитвам.

— Вярно е. Никога не съм познавала човек, от когото е толкова трудно да се отървеш.

— Значи ти искаш да се отървеш от мен?

— Чак сега ли го разбра?

Нейната насмешливост ме вбеси.

— Един ден ще успееш, но после ще съжаляваш — казах сърдито.

— Така си мислиш — отвърна тя със смях.

Това беше една Ева в съвсем друго настроение и любопитството ми взе връх над яда.

— Звучиш доста добре тази сутрин. Да не би да си открила съкровище?

— Не.

Почаках, но тя не предложи други обяснения.

— Мисля да дойда да те видя, Ева.

— Не мога да те приема днес.

— Хайде сега, не бъди такава. Искам да те видя.

— Няма да съм вкъщи, така че не идвай. Ако дойдеш, няма да ме намериш.

— Къде ще ходиш?

— То си е моя работа.

Усетих как кръвта нахлува в главата ми.

— Ами тогава кога ще те видя?

— Не знам. Щом искаш да дойдеш, звънни ми след няколко дни.

Сетих се нещо.

— Джек ли се връща?

— Да. Сега доволен ли си?

Старото чувство на ревност ме обзе отново.

— Радвам се — излъгах аз. — Предполагам, че ще отидеш в другата си къща, така ли?

— Да.

Гласът й прозвуча малко грубо.

— За колко време?

— Не знам. По-добре да не задаваш толкова много въпроси. Не знам колко време ще остане той.

— Днес ли го очакваш?

— Ъ-хъ. Снощи получих телеграма.

— Не забравяй, че искам да се запозная с него.

Получи се моментна пауза.

— Няма.

— Този път ли ще се запознаем?

— Не — не този път.

— Тогава кога?

— Някой път. Ще видя.

— Значи смяташ да забравиш всичките си приятели? Какво ли ще правят без теб?

— Не знам и не ме интересува. Те ще се върнат пак, когато съм готова да ги приема.

Нейното безразличие ме измъчваше.

— Е, приятно прекарване. Ще се обадя след няколко дни.

— Добре. Довиждане. — Тя затвори.

Ударих слушалката и излязох на терасата. Всеки път когато се срещахме, всеки път когато й телефонирах, ставаше все по-очевидно, че не означавам нищо за нея, но въпреки това продължавах да я преследвам.

Не можех да остана цял ден в хижата при мисълта, че тя ще се срещне със съпруга си. Щях да откача.

Реших да отида до студията и да проверя дали Бърнстейн има някакви новини за мен.

След банята се облякох и изкарах „Крайслера“ от гаража, после, без да бързам, подкарах по планинския път през Сан Бернардино за Холивуд. Бях в мрачно, лошо настроение, ужасен от мисълта за дългите следобед и вечер, които ме очакваха.

Стигнах до студията на обяд и докато търсех място около главната сграда, Керъл се появи забързана надолу по стъпалата.

— О, здравей, мили — каза тя, скочи на стъпенката и ме целуна. — Опитвах се да се свържа с тебе.

Погледнах я остро.

— Случило ли се е нещо?

— Много е тъпо, но трябва да летим до Долината на смъртта и няма да се връщам до утре сутринта. Джери настоява да пресъздадем автентичната атмосфера на пустинята и той, франк и аз тръгваме веднага.

— Искаш да кажеш, че довечера няма да се връщаш вкъщи? — попитах смутено аз.

— Не мога, сладък мой. О, и Ръсел няма да е там, за да се погрижи за теб. Какво да правим?

Опитах се да прикрия неудоволствието си, но не го направих много добре.

— Мога и сам да се грижа за себе си. Не се тревожи за мен, а освен това имам и много работа.

— Неприятно ми е, че си съвсем сам — каза тя с тревога. — Защо не останеш в града, или още по-добре, защо не дойдеш с нас?

Сетих се за Имграм и поклатих глава.

— Ще се върна в „Трий Пойнт“! Не се притеснявай, ще се оправя чудесно.

— О, хайде, ела с нас — примоли се тя. — Ще бъде приятно.

— Недей да се тревожиш за глупости — възразих с леко раздразнение. — Казвам ти, че с мен всичко ще бъде наред. Приятно пътуване. Значи ще се видим утре вечер, така ли?

— Бих желала да не отивам. Притеснявам се, като мисля, че ще останеш съвсем сам. Сигурен ли си, че не искаш да останеш в града?

— Не съм дете, Керъл — казах малко по-натъртено. — Мога да се грижа за себе си. Трябва да бягам. Искам да говоря с Бърнстейн.

Забелязах, че Хайъмс и Имграм се приближаваха по дългото авеню към офисите, и бях нетърпелив да избегна срещата с тях.

— Приятно прекарване. — Целунах я. — Довиждане и Бог да те пази.

Побързах да вляза в сградата и я оставих да гледа след мен с разтревожени очи.

Тръгнах по дългия коридор към офиса на Бърнстейн, чувствах се потиснат. Само да беше свободна Ева. Щях да я накарам да си даде един ден почивка и щяхме да прекараме приятно. Даже бих могъл да прекарам нощта с нея. Но сега се изправях пред безнадеждно тъпи двадесет и четири часа, освен ако Бърнстейн нямаше нещо за мен.