Джеймс Чейс - Ева

— Преди да се обрека, искам да знам колко е едър съпругът ти — отвърнах, като знаех, че се будалка.

— Много е едър. — Тя се смъкна на седалката, главата й се опря на меката облегалка. — И здрав, и силен.

— Сега вече започваш да ме плашиш — ухилих се аз. — Остава да кажеш, че те бие.

Тя се усмихна по особен тайнствен начин.

— Понякога.

Стрелнах я с бърз стреснат поглед.

— Ти си последната жена, за която бих си помислил, че може да се примири с такова нещо.

— Заради него бих се примирила с всичко, с изключение на друга жена.

По гласа й разбрах, че действително мисли така, и изпитах неприятно убождане от завист. Не бях предвидил съпруг за съперник.

— От колко време сте женени?

— О, от много отдавна. — Тя обърна главата си така, че да може да ме гледа. — И престани да задаваш въпроси.

— Добре — казах и смених темата, — знаеш ли какво ще бъде върхът?

— Какво?

— Голямо уиски със сода. Не мислиш ли, че това ще бъде върхът, или ти не пиеш?

— Не съм въздържателка, но не пия много.

— Колко пиеш?

Тя се изкикоти.

— Не ми понася. Три скоча и съм гипсирана.

— Не ти вярвам.

— Не е задължително. Просто ти казвам.

Тя изхвърли фаса от цигарата през прозореца.

— Добре тогава, нека се гипсираме — казах, насочих колата към Вайн Стрийт и спрях пред малкия бар, откъдето се виждаше „Браун Дерби“.

Тя колебливо надникна през стъклото и попита:

— Смяташ ли, че всичко е наред? Не съм идвала тук преди.

— Всичко е точно — отговорих, слязох от колата и минах от другата страна, за да й отворя. — Винаги идвам тук, когато ми се прииска да си направя „Гарбо“.

Докато слизаше от колата, отново се възхитих на краката й.

— Отпусни се. В края на краищата не сме направили нищо лошо… все още.

Тя ме последва в бара, който беше полупразен.

Негърът-барман ми се усмихна.

— Ти седни някъде, а аз ще донеса питиетата — казах. — Скоч?

Тя кимна и се отправи към една маса в далечния ъгъл. Видях как няколко мъже я проследиха с алчни очи. Те я наблюдаваха през целия й път към масата, а един дори се обърна на стола си, за да я види как ще седне.

— Две двойни уискита — поръчах на бармана.

Той ги плъзна по плота.

— И джинджър отделно.

Докато той отиде до хладилника, аз се наведох напред, така че застанах с гръб към Ева, и изпразних едно от уискитата в другата чаша. Щом се гипсира от три уискита, помислих нека да видим какво могат да направят четири.

Негърът ми донесе джинджъра и аз го разделих между двете чаши.

— Заповядай — казах, присъединявайки се към Ева на масата. — За чудесния уикенд.

Отпих малко от джинджъра. Без уиски беше отвратително.

Тя погледна чашата си.

— Какво е това?

— Уиски с много джинджър. Какво мислиш, че е?

— Уискито ми се струва страшно много.

— Тук оставят джинджъра на слънце. Придава му нещо като слънчев тен.

Тя изпи половината питие, направи физиономия и остави чашата на масата.

— Тук има повече от едно уиски.

— Какво да правя, като на бармана му треперят ръцете. Хайде, още по едно, и тръгваме.

— Опитваш се да ме гипсираш — нападна ме тя.

Изсмях се:

— Глупости. Защо ми е?

Тя сви рамене, довърши уискито и не възрази, когато отново отидох на бара. Повторих същото изпълнение. За известно време исках да остана трезвен.

Наблюдавах я, когато излязохме на улицата. Доколкото можех да видя, уискито не й беше подействало. „Три уискита и съм гипсирана.“ Може би трябваше да й бях взел три. Сега носеше осем уискита и беше абсолютно трезва.

— Как се чувстваш? — попитах, когато стигнахме до „Манхатън грил“.

— Добре. — Тя се измъкна от колата. — Защо?

— Просто питам, защото ми е приятно да си общувам с тебе — отвърнах и я последвах в заведението.

В коктейлбара, имаше много хора и Ева изостана зад мен. Очите й заоглеждаха лицата и двете линии над носа й се превърнаха в дълбоки бразди.

Хванах я за лакътя и я преведох внимателно през навалицата.

— Всичко е наред — казах. — Не се нервирай.

— Не знам дали е така — отвърна приглушено тя. — Тук е твърде многолюдно за мен.

Проправихме си път към ресторанта и когато се настани на мекия стол до стената, тя вече изглеждаше по-спокойна.

— Винаги съм така — каза тя, докато очите й продължаваха да изучават обстановката. — Съжалявам, но наистина трябва да бъда внимателна.

— Не винаги — припомних й аз. — Ти излизаш само с мен. Другите ти клиенти не те извеждат.

— Понякога ме извеждат — отвърна тя, без да се замисли. — Не очакваш от мен да си стоя вкъщи всяка вечер, нали?