Джеймс Чейс - Ева

Разбрах с приятно смущение и удоволствие, че си имам работа с елегантна, изискана и добре поддържана жена. И изобщо не изглеждаше обикновена. Гримът й беше внимателно поставен… не твърде много… и очите й блестяха.

— Здравей — казах, поемайки ръката й. — Винаги ли си толкова точна?

Тя попита, издърпвайки ръката си:

— Добре ли изглеждам?

Отворих вратата на колата, но тя не понечи да влезе. Стоеше намръщена срещу мен, като хапеше нервно с равните си зъби долната устна.

— Изглеждаш страхотно — казах с усмивка. — Като извадена от кутия. А този костюм е убиец.

— Не лъжи — каза тя остро, въпреки че лицето й се разведри. — Знам, че само така приказваш.

— Без майтап. Какво чакаш… качвай се. Ако знаех, че ще изглеждаш толкова добре, щях да бъда тук още вчера.

Тя влезе в колата. Полата й беше толкова тясна, че се вдигна нагоре, докато се наместваше върху пружиниращата седалка. Не бързах, докато затварях вратата.

— Казвал ли ти е някой, че имаш две много хубави очи — погледнах я засмян.

Тя бързо оправи полата си и се изсмя:

— Дръж се прилично, Клайв.

— Така, както изглеждаш, няма да е лесна работа — уверих я аз и се наместих зад кормилото.

— Сигурен ли си, че изглеждам добре?

Тя отвори чантата си и надникна в малко огледалце в емайлирана рамка.

— Абсолютно — казах и предложих цигара. — Би могла да отидеш навсякъде с когото и да било.

Тя ме погледна със злобна насмешка и попита:

— На бас, ти си мислел, че ще изглеждам като проститутка, нали?

Можех да забележа задоволството й от това, че ме е изненадала.

Аз се засмях.

— Признавам, да — и запалих цигарата й.

— Знаеш ли какво? — Тя изпусна дима през ноздрите си. — Нервна съм като котка.

Аз също бях нервен. Може би не точно нервен колкото гипсиран. Това беше ново преживяване за мен, изпитвах голяма възбуда.

— Не ти вярвам. Защо ще си нервна с мене?

— Ами нервна съм. Къде отиваме?

— Първо в „Манхатън грил“, а след това да гледаме „Сестра ми Ейлин“. Какво ще кажеш?

— Хм. — Изтръска пепелта от цигарата си. — Надявам се, че си ангажирал маса до стената.

— Защо? — попитах озадачен. — Защо искаш маса до стената?

— Обичам да гледам хората, когато влизат — каза тя, без да ме гледа. — Трябва да внимавам Клайв. Мъжът ми има приятели навсякъде.

Сега пък аз откривах някои неща.

— Значи това е причината да не можем да отидем в „Браун Дерби“ и останалите по-известни места? Мъжът ти би ли възразил срещу мен?

Тя кимна.

— Всичко ще е наред, когато му кажа за тебе, но не искам друг да го направи.

— Тоест той не би имал нищо напротив да излизаш с мен, ако му кажеш за нас?

Тя кимна отново.

— Защо? Аз бих имал и още как, ако ти бях мъж.

Устните й се свиха.

— Той ми вярва.

Помислих си, че това надхвърля всичките ми представи. Ако бях твоят съпруг, не бих ти имал доверие, когато си на повече от един хвърлей разстояние.

— Разбирам — казах аз. — А как ще ме представиш пред съпруга си? Ти даже не знаеш кой съм.

Тя ме изгледа косо:

— Почти сигурна бях, че ще го кажеш.

Прехвърлих няколко бързи мисли и попитах с престорена наивност:

— Всички други мъже-приятели, които имаш, разказват ли ти предварително кои са?

— Аз не излизам с други мъже — каза тя. — Както виждаш, наистина трябва да внимавам.

— Предполагам, че трябва, в тази твоя игра с нищо неподозиращия съпруг — отговорих аз. — Но къде е той? С какво се занимава, за Бога?

Тя се поколеба за момент.

— Той е инженер. Виждам го веднъж на няколко месеца. Сега е в Бразилия.

Не знаех дали това ми харесва.

— Какво ще стане, ако му скимне да вземе самолета и да долети тази вечер — попитах на шега, а вътрешно си помислих, че бих изпаднал в неловко положение, ако наистина го направи.

Тя енергично поклати глава.

— Няма. Не се тревожи. Той винаги ме предупреждава, когато се връща.

Все още не бях напълно успокоен.

— Може би ще реши да те изненада някой ден. Не е ли рисковано?

— Защо? Ти не мислиш, че това е моят дом, нали? Това е само работният ми адрес. Тази вечер бях намислила да те заведа в истинското си жилище, но после реших, че е по-добре да не го правя.

— Значи имаш две жилища? Къде е другото?

— Лос Анжелис.

Начинът, по който ми отговори, подсказваше, че няма да изкопча нищо повече от нея.

— Значи той не знае нищо за Лоръл Кениън?

— Разбира се, че не.

— И ти трябва да бъдеш внимателна?

Тя помръдна рамене.

— Предполагам, че ще разбере. Винаги съм казвала, че пороците ми ще ме провалят. Така и ще стане. Тогава ще трябва да тичам при тебе за закрила.