Джеймс Чейс - Ева

Лъжа номер две. Първо каза, че след три уискита е аут, а от осем й нямаше нищо. След това каза, че никога не излиза с други клиенти, а сега — точно обратното. Започнах да се чудя кое ли от това, което ми сервира, е истина.

Поръчахме вечеря.

Тъй като беше с осем питиета пред мен, помислих си, че не е зле да започна да наваксвам. След две добри дози изведнъж реших да й кажа кой съм. Трябваше да научи рано или късно и ми се стори, че няма смисъл да отлагам повече.

— Нека да се представим — започнах аз. — Добре знаеш името ми.

В очите й веднага се появи интерес.

— Така ли? Не ми казвай, че си известен.

— Изглеждам ли ти известен?

— Разкажи ми кой си.

Това вече не беше тази Ева, която познавах. Изглеждаше съвсем човешки, много любопитна и малко развълнувана.

— Името ми — наблюдавах я внимателно — е Клайв Търстън.

Тя не беше Харви Бароу. Веднага забелязах, че това означава нещо за нея. За секунда в погледа й блесна недоверие, след това тя се обърна към мен.

— Значи затова искаше да знаеш какво мисля за „Ангелите в траур“ — възкликна. — Разбира се. А аз казах, че не я харесвам.

— Няма нищо. Исках истината и я получих.

— Гледах пиесата ти „Проверка в дъжда“… Джек ме заведе. Случих се зад една колона и можах да видя само половината.

— Джек? — Реагирах незабавно.

— Мъжът ми.

— Той хареса ли я?

— Да… — тя ме погледна с известно колебание. — Може би ще е по-добре да се представя… Аз съм госпожа Полин Хърст.

— Не си Ева?

— За теб съм Ева, ако обичаш.

— Да… въпреки че Полин ми харесва. Отива ти, но същото може да се каже и за Ева.

След вечерята отидохме на театър. Пиесата я забавляваше, както се бях надявал. През антрактите изпихме набързо още по няколко питиета. Когато се връщахме от бара по време на последния антракт, някой ме докосна по ръката. Обърнах се и видях Франк Имграм зад себе си.

— Харесва ли ви? — попита той с усмивка.

В този момент ми се прииска да го удуша. Той непременно щеше да каже на Керъл, че ме е видял.

— Добра е — кимнах за поздрав — и чудесно изиграна.

Очите му бяха върху Ева.

— Нали?

След това тълпата ни раздели и аз си проправих път към моето място.

Ева ме погледна въпросително.

— Някой познат ли беше?

— Имграм, който е авторът на „Земята е забранена“.

— Лошо ли е, че ме видя?

Поклатих глава.

— Откъде накъде?

Тя ми хвърли още едни поглед и не каза нищо. Остатъкът от пиесата беше провален за мен. Непрекъснато мислех какво ще каже Керъл.

Имахме късмет да излезем едни от първите. Не видях Имграм повече. Качихме се в колата и подкарах надолу по Вайн Стрийт.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да се приберем? — попитах.

— Мисля, че да.

Отидохме в същия малък бар и останахме там известно време. Пихме много, но на Ева не й личеше. Аз усетих, че съм леко пиян, и помислих, че е време да спра. Все пак шофирах.

— Още по едно и си тръгваме. Искаш ли бренди?

— Защо?

— Просто да видиш дали можеш да го изпиеш.

Очите й блестяха, но иначе изглеждаше съвсем добре.

— Мога — каза тя.

Поръчах двойно бренди.

Тя ме погледна.

— А за теб?

— Аз ще карам.

Тя елегантно изпи брендито.

Качихме се в колата и потеглих бавно към Лоръл Кениън.

— Можеш да вкараш колата в гаража — каза тя. — Има достатъчно място.

Беше отворила входната врата и ме чакаше в хола. Взех малката си ръчна чанта от багажника на „Крайслера“ и я последвах горе.

Влязохме в спалнята и тя включи осветлението.

— Е, заповядай — каза и забелязах, че е малко притеснена.

Стоеше почти опряла брадичка на рамото си, отбягвайки погледа ми, със свита пред гърдите дясна ръка, а лявата ръка подпираше десния й лакът.

Пуснах чантата си върху леглото, хванах ръцете й над лактите и леко ги стиснах. Пръстите ми почти се срещаха.

Останахме така няколко секунди, след което я притеглих към себе си.

За момент тя се опита да се измъкне, а после бавно пусна ръцете си и ги обви около мен.

Събудих се с усещането, че ми е горещо и задушно. Сивата светлина на утрото влизаше през двата прозореца срещу мен и изпълваше малката стая с мистериозни сенки. За момент не можах да си спомня къде съм, след това видях стъклените животни върху скрина и моментално погледнах към Ева, която спеше до мен.

Беше се свила на кълбо, с ръка над главата. Сега, когато очите й бяха затворени, върху лицето й се беше спуснала младостта. Подпрях се на лакът и я загледах, чудейки се как може да изглежда толкова млада. Сънят беше изгладил линиите и омекотил твърдата, волева брадичка. Спейки, тя изглеждаше по-невинна от всякога, но аз знаех, че това ще изчезне, щом отвори очи. Всъщност очите й даваха представа за нейния характер. Те бяха прозорците, през които можеше да се види непокорният й дух и тъмните страни от живота й. Дори и в съня си тя не почиваше. Тялото й трепкаше и помръдваше, а устата й се движеше, сякаш си говореше сама. Тя простена меко и пръстите й се свиха и разпуснаха. Спеше като жена, която живее с измъчени, опънати до крайност нерви.