Джеймс Чейс - Ева

Влязох в апартамента, хвърлих шапката си на близкия стол и отидох в библиотеката. На бюрото си намерих писмо от „Интернешънъл пикчърс“. Прочетох го внимателно. Нямаше никаква уловка. Може би единственото съмнително нещо в него беше молбата на Голд да запазя договора в тайна. Но той би могъл да иска това както заради себе си, така и заради мен. Беше изложил черно на бяло, че ще ми плати петдесет хиляди долара за готов сценарий, който да носи заглавие „Ангели в траур“, при положение, че сюжетът се базира на уговореното между нас и сценарият получи одобрението му.

Написах набързо една бележка на Мерл Бенсинджър и я запечатих заедно с писмото. След това насочих вниманието си към статията за „Дайджест“.

На пръв поглед „Жените в Холивуд“ изглеждаше лесна тема. Но аз не бях свикнал да пиша статии и подходих към задачата с доста голяма доза неспокойствие и съмнения.

Запалих цигара и се замислих над проблема. Беше ми трудно да се съсредоточа. Продължавах да мисля за Керъл. Плашех се при мисълта, че толкова добре четеше мислите ми. Не исках да я загубя и знаех, че ако не бъда внимателен, в крайна сметка щеше да се случи точно това. След това Ева измести Керъл от съзнанието ми. Замислих се за предстоящия уикенд. Къде бих могъл да я заведа? Как ли ще се държи? Какво ще облече? Защо се запъна така относно появата пред публика? Ако някой трябваше да се пази, по-скоро би трябвало да съм аз.

Взех вестника и прегледах страницата с развлеченията. Реших да я заведа на театър и след известно колебание се спрях на „Сестра ми Ейлин“ като най-подходяща. Часовникът на бюрото показваше пет и петнадесет и аз набързо оставих вестника и сложих лист в машината. Написах „Жените в Холивуд“ от Клайв Търстън в горния край на страницата и се облегнах назад, загледан в клавишите. Нямах представа как да започна статията. Исках да кажа нещо елегантно и остроумно, но мозъкът ми беше напълно блокирал.

С безпокойство си мислех дали Ева ще се облече крещящо и дали ще личи каква е. Щеше да се получи неловка ситуация, ако налетях на Керъл, докато тя беше с мен. Знаех, че поемам риск. Никога не бях виждал Ева облечена и нямах представа за вкуса й. Реших, че ще трябва да избера някой малък, усамотен ресторант, където не бях известен и нямаше вероятност да ме види някой, когото познавах.

Запалих друга цигара и направих нов опит да се съсредоточа върху статията. До шест часа листът в пишещата машина беше все още празен, а мен ме обземаше лека паника.

Издърпах нетърпеливо машината към себе си и започнах да чукам думи с надеждата да имат някакъв смисъл. Така писах до седем часа, след това събрах листовете и ги закачих заедно. Не направих опит даже да ги препрочета.

Влезе Ръсел, за да ми каже, че банята е готова. Той с одобрение изгледа ръкописа в ръката ми.

— Добре ли стана, господине? — попита в най-окуражителния си стил.

— Да — казах на път към вратата. — Ще препрочета текста, когато се върна утре сутринта, и можеш да го занесеш на госпожица Бенсинджър.

Прибрах се от срещата с Уилбърови към един и петнадесет. Стана добро парти и главата ми беше малко натежала от отличното шампанско, което пих през по-голямата част от вечерта. Забравих за статията, която лежеше на бюрото ми и трябваше да бъде проверена, и направо си легнах.

Ръсел ме събуди в девет на следващата сутрин.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господине — каза с извинителни нотки в гласа, — но да занеса ли статията на госпожица Бенсинджър?

Седнах в леглото, изгрухтях от ужас. Усещах главата си тежка, а устата ми сякаш беше дъното на кафез за пойни птички.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Забравих да я прегледам. Ръсел, донеси я. Сега ще я видя.

Бях изпил първата си чаша кафе, когато той се върна. Подаде ми написаните на машина листове.

— Само ще почистя обувките ви, господине, и ще се върна.

Отпратих го с махване на ръката и започнах да чета какво бях написал. След по-малко от три минути скочих от леглото и тичешком се отправих към кабинета си. Знаех, че никога не бих могъл да изпратя такова нещо на Мерл. Беше безнадеждно. Беше толкова ужасно, че не ми се вярваше аз да го бях писал.

Започнах да блъскам по машината, но главата ме болеше, не можех да вържа и две изречения. След половин час работа се бях докарал до състояние на бесен гняв. За четвърти път измъкнах листа от машината и го хвърлих на пода.

Ръсел подаде глава иззад вратата.

— Минава десет, господине — напомни ми той с извиняващ се глас.