Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

Сирената долетя с писък и заглъхна в свирене на спирачки и стържене на гуми.

— По добре стой тук — каза му тя. — Вече е късно да излизаш.

Фенър се поколеба, погледна часовника си, видя че му остават още четиридесет минути до срещата и кимна.

— С нещо — каза той, — ми напомняш за най-добрата ми приятелка. Тя винаги ме измъкваше от кашите.

Жената поклати глава. В погледа й просветна весело пламъче.

— Така ли? А пък ти ми напомняш за моя старец, когато беше на твоята възраст. Беше бърз, силен и корав. Добър човек беше.

Фенър издаде някакъв звук.

— Мини по коридорчето и седни в кухнята — продължи тя. — Полицаите ще дойдат всеки момент. Познавам ги тукашните и ще се оправя с тях.

— О’кей — каза Фенър, отиде в кухнята и запали голямата газена лампа.

Затвори вратата и седна на люлеещия се стол. Кухнята беше бедно обзаведена, но чиста. Чергата на пода беше тънка и протрита. От двете страни на камината имаше големи черупки от костенурки, а на стените висяха няколко религиозни картини. Последва дълъг разговор, но не можа да чуе за какво. Ако искаше да го чуе, трябваше да отвори вратата, но си помисли, че могат да видят светлината. Така че той остана да се люлее на стола, замислен за Райгър. Тази шайка наистина не си поплюваше. Главата му още бучеше от експлозията. След това бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла ой и отброи пет десетдоларови банкноти. Стана и ги мушна под една чиния на масата. Стори му се, че жената няма да иска да вземе пари от него, а видът на кухнята говореше, че има нужда от тях.

Тя дойде след няколко минути. Кимна му:

— Отидоха си. Фенър стана от стола.

— Много благодаря — каза той. — Сега е по-добре да тръгвам.

— Чакай малко. Това хора на Карлос ли бяха?

Фенър я изгледа замислено.

— Какво знаеш за него? — попита я той.

Погледът й стана суров:

— Много. Ако не беше бандата му, сега моят Тим щеше да е жив.

— Да, те бяха — каза Фенър. — Какво се случи с Тим?

Тя стоеше неподвижно, стегната като камък.

— Тим беше добър човек — отвърна тя и го погледна в очите. — Не беше богат, но се оправяше някак.

Имаше лодка и водеше компании да ловят риба в залива. После Карлос поиска от него да превозва китайци. Искаше да му плаща, но Тим отказа. Такъв беше, силен и корав. Каза на Карлос „не“.

Карлос не получи каквото искаше и го уби. Е, убитият си е убит, да му мислят живите. Тим умря бързо, за миг. Но аз не мога да забравя лесно. Сигурно с времето ще ми мине и ще ми е по-лесно, отколкото сега, но в момента ми се ще да му го върна на този Карлос.

Фенър се изправи.

— Бъди спокойна — каза той внимателно. — Карлос ще плати за това. Ако го убиеш ти, след това няма да стигнеш далеч. Остави го на мен. Имам среща с него.

Жената не каза нищо. Изведнъж тя стисна престилката към устата си и лицето й се изкриви. Махна като обезумяла на Фенър да си върви и падна на колене до люлеещия се стол.

Фенър слезе на пристанището и видя, че Скейф го чака пред хотел „Сан Франциско“. Влязоха вътре, изпиха набързо по чаша и отидоха на кея.

— Имам два „Томсъна“ и много патрони. Скалфони донесе една чанта бомби. Бог знае, дали ще свършат работа, защото ги прави сам. Сърбят го ръцете да ги използва още откакто му хрумна идеята.

— Довечера ще има добра възможност — каза Фенър.

Лодката на Кемерински беше доста голяма. Алекс и Скалфони чакаха и пушеха. Фенър се качи на борда, а от люка на машинното се появи Кемерински. Той се ухили на Фенър:

— Всичко е наред. Можем да тръгваме, когато кажеш.

— Добре — отговори Фенър. — Повече няма какво да чакаме. Пали мотора.

Другите двама се качиха на лодката, Кемерински слезе в машинното и запали. Моторът започна да боботи, а Скейф оттласна носа от кея.

— Ще спрем до селото и ще отидем до мястото пеша — каза Фенър, — за да не се наложи да си тръгнем прекалено рано.

— Тази лодка не е от най-бързите — изсумтя Кемерински, като внимателно я насочваше между сигналните светлини към открития залив.

Скалфони влезе в рубката. Мазната му кожа блестеше на слабата светлина.

— Взех бомбите — каза той. — Здравата ще се изкефя, когато гръмнат.

Фенър свали шапката си и се почеса по главата.

— Онези типове също имат бомби — каза той. — Хвърлиха една по мен преди около час.

Челюстта на Скалфони увисна:

— Избухна ли?

Фенър го изгледа и кимна.

— Аха. Повреди една къща. Надявам се, че твоите саморъчно направени пукала са добри. Може да ни потрябват.

— Боже мой! — каза Скалфони и отиде да погледне торбата си още веднъж.