Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Ела веднага в хотел „Флаглър“. Шефът иска да те види.

Фенър разтърка очи.

— Кажи на шефа си, че идвах тази сутрин. Никога не ходя на едно и също място два пъти. — След това прекъсна.

Легна отново и затвори очи. Телефонът иззвъня пак след около минута.

Същият глас каза:

— По-добре е да дойдеш. Карлос не обича да чака.

— Кажи на Карлос или той да прескочи дотук, или да върви на майната си. — Постави слушалката на мястото й с подчертано старание.

Когато телефонът иззвъня още веднъж, той не си направи труда да я вдигне. Отиде в тясната баня, изми лицето си, отпи малка глътка скоч, сложи си шапката и сакото и слезе долу.

Следобедното слънце печеше убийствено. Във фоайето нямаше никой. Той отиде до изхода и седна на един стол. Остави шапката си на пода встрани и се загледа към улицата. Знаеше, че няма да стигне далеч, ако не намери сестрата на Мериан Дейли. Чудеше се, дали полицаите са намерили двамата кубинци и останките от момичето. Чудеше се какво ли прави Пола. Изведнъж на горещата опустяла улица пред очите му се появи голяма кола, изръмжа пред хотела и спря с поднасяне.

Фенър се отпусна на бамбуковия стол, взе шапката си от пода и я нахлупи на главата си.

В колата имаше четирима души. Трима от тях излязоха и вътре остана само шофьорът.

Фенър позна Райгър и Милър, но другия не беше виждал. Те бързо се изкачиха по няколкото стъпала и се заоглеждаха в полумрака на фоайето. Райгър видя Фенър почти веднага. Приближи се.

Фенър вдигна поглед и кимна.

— Търсите ли някого? — попита той небрежно. — Управителят май си отиде. Райгър отговори:

— Карлос иска да те види. Хайде.

Фенър поклати глава. — Много е горещо. Кажи му, че ще се видим някой друг път.

Другите двама се приближиха. Гледаха лошо. Райгър попита тихо:

— Сам ли ще дойдеш, или да те занесем? Фенър се изправи бавно.

— Щом така поставяте въпроса — той стана и отиде до колата. Знаеше, че Райгър гори от желание да го застреля и нямаше кой знае какъв смисъл да им създава проблеми. Искаше да види Карлос, но не искаше те да мислят, че много държи да го направи.

Стигнаха до хотел „Флаглър“ без да говорят. Фенър седеше между Райгър и Милър, а другият, когото наричаха Бъгси, беше отпред, до шофьора.

Всички се качиха на малкия асансьор и отидоха до стая номер 47. Когато влизаха, Фенър каза:

— Можехте да си спестите пътуването, ако се бяхте държали както трябва тази сутрин.

Райгър не каза нищо. Той прекоси стаята, почука на една врата и влезе. Бъгси влезе след Фенър.

Карлос лежеше на едно канапе пред голям отворен прозорец. Беше облечен с розов копринен домашен халат на големи червени цветя. На врата му внимателно беше надиплена бяла копринена кърпа, а босите му крака бяха обути в червени турски чехли.

Пушеше цигара с марихуана, а около кафявата му космата китка висеше златна гривна.

Карлос беше млад. Можеше да бъде двадесет– или двадесет и петгодишен. Лицето му имаше цвят на стар пергамент и устните му бяха много червени. Тънки, много тънки и червени, сякаш някой му беше прерязал гърлото с бръснач и преместил раната над брадичката. Носът му беше малък, с много широки ноздри, а ушите му бяха прилепнали към главата. Очите му бяха големи и обградени от тъмни, извити мигли. В тях нямаше никакъв израз. Бяха като късчета матовочерно стъкло. Косата му растеше на всички страни. Беше черна, лъскава и чуплива. При бегъл поглед, човек би могъл да си помисли, че Карлос е хубавец, но ако погледнеше втори път и добре разгледаше устата и ушите, без никаква месеста част, не би бил чак толкова сигурен. Когато видеше очите, би бил абсолютно сигурен, че не е стока.

— Това е Рос — каза Райгър и излезе заедно с Бъгси.

Фенър кимна на Карлос и седна настрана от противната миризма на марихуаната. Карлос го изгледа с празен поглед.

— За какво става дума? — попита той. Гласът му беше продран и немелодичен.

— Тази сутрин идвах да те видя, но твоите горили ми казаха, че си зает. Не съм свикнал да се държат така с мен, така че се прибрах в дупката си. Сега не съм много сигурен, че искам да разговарям с теб.

Карлос спусна единия си крак на пода.

— Аз съм предпазлив човек — каза той. — Трябва да бъда предпазлив. Когато разбрах че си идвал, се обадих на Гроти. Най-напред трябваше да науча повече подробности за теб. Това е разумно, нали?

Очите на Фенър се присвиха.

— Аха — каза той.

— Гроти казва, че си о’кей.

Фенър вдигна рамене:

— И какво от това?