Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Хубаво име, Кърли — отбеляза Фенър. — Какво те гнети?

Тя седна на стола на Найтингейл.

— Послушай ме — каза тя съвсем тихо — и се прибирай у дома. Внесените отвън биячи не оцеляват за дълго в този град.

Фенър повдигна вежди.

— Кой ти каза, че съм бияч?

— Няма нужда да ми се казва. Дошъл си тук, за да подпалиш чергата, нали? Е, няма да стане. Тукашните главорези не обичат чуждоземната конкуренция. Ще се превърнеш в храна за котки след няколко дни, ако се застоиш тук.

Фенър беше съвсем трогнат.

— Ти си чудесно малко момиче — каза й той. — Но се боя, че тази работа не е шега. Тук съм, за да си изкарвам прехраната и ще остана.

Кърли въздъхна.

— Знаех си, че ще реагираш така. — Тя се изправи.

— Ако искаш да не си изпатиш, веднага ще си плюеш на петите. Както и да е. Внимавай. Не вярвам на никой от тях. Не се заблуждавай за Найтингейл. Изглежда скапаняк, но не е. Той е убиец. Пази се от него.

Фенър се измъкна от стола си.

— О’кей, скъпа — каза той, — ще се пазя. А сега по-добре се изпарявай, преди да те е заварил тук.

Заведе я до вратата.

— Казвам ти това, защото си готин. Не обичам да гледам как голям мъж като тебе си търси белята — обясни тя.

Фенър се ухили и лекичко я тупна с длан по бузата.

— Не измъчвай мозъка си с мен.

Кърли се наклони към него с вдигната глава и понеже не изглеждаше никак зле. Фенър я целуна. Тя обви врата му с ръце и се притисна до него. Останаха така известно време, после той внимателно я отстрани от себе си.

Тя го гледаше и дишаше тежко.

— Сигурно съм полудяла — каза тя и изведнъж лицето й се обля в червенина.

Фенър прокара пръст под яката си.

— И аз съм малко нещо чешит — каза й той. — Чупи се, скъпа, преди да сме се захванали с тази работа истински. Бягай и ще се срещнем в църквата.

Тя излезе бързо и затвори вратата. Фенър извади кърпата и замислен избърса дланите си.

— Мисля, че тази работа ще ми хареса — каза той гласно. — Да, може и да излезе нещо в края на краищата.

После отиде до отворения прозорец и отново седна.

Найтингейл го преведе през претъпканото фоайе на хотел „Флаглър“. Фенър отбеляза:

— Това момче добре се грижи за себе си.

Найтингейл спря пред асансьора и натисна бутона.

— Точно така — каза той. — Какво та казах аз? Пио е този, който ти трябва.

Фенър се загледа в сложните орнаменти от ковано желязо, които украсяваха вратите. — Слушам те — каза той.

Асансьорът спря и те се качиха. Найтингейл натисна копчето за петия етаж и кабината потегли.

— Аз ще говоря — каза Найтингейл, когато пристигнаха. — Може и нищо да не получиш, но ще опитам.

Фенър изсумтя и последва дребното човече по коридора. То спря пред стая номер 47 и почука на вратата три пъти бързо и два пъти бавно.

— О, и тайни знаци — каза Фенър възхитен.

Вратата се отвори и един нисък кубинец, облечен в черен костюм, ги гледа. Устните на Фенър се присвиха като за изсвирване, но не се чу никакъв звук.

Найтингейл каза с мек глас:

— О’кей, всичко е наред.

Кубинецът ги пусна да влязат. Когато затваряше вратата след тях, Фенър видя подутината в задния му джоб. Вестибюлът, в който влязоха, беше голям и пред тях имаше три врати.

— Върнаха ли се момчетата? — попита Найтингейл.

Кубинецът кимна. Той седна в креслото пред средната врага и отново взе вестника си, все едно че тях ги нямаше.

Найтингейл влезе в средната стая. Наоколо седяха четирима мъже. Всички бяха по ризи и пушеха. Двама четяха вестник, третият слушаше радио, а четвъртият чистеше пистолет. Всички погледнаха бегло Найтингейл и се втренчиха във Фенър.

Мъжът с пистолета стана бавно.

— Кой е този? — попита той.

Някак си успяваше да говори със стиснати зъби. Беше с бели панталони, черна риза и бяла вратовръзка. Гъстата му черна коса беше ниско подстригана, жълто-зеленикавите му очи гледаха подозрително.

Найтингейл обясни:

— Това е Рос. От Ню Йорк. Гроти го изпраща. О’кей е. — После се обърна към Фенър:

— Запознай се с Райгър.

Фенър погледна Райгър мразовито. Не му харесваше външният му вид.

— Как си? — попита той. — Дълго ли ще останеш?

Фенър махна с ръка.

— Тези другите, те приятели ли са ти или са само за украшение?

Очите на Райгър проблеснаха.

— Попитах дълго ли ще останеш? — каза той. Фенър го изгледа.

— Чух много добре. Това не ти влиза в скапаната работа, нали?

Найтингейл докосна ръкава му. Не каза нищо, но жестът беше предупреждение. Райгър се опита да издържи погледа на Фенър, не успя и вдигна рамене. Каза: