Джеймс Чейс - Дванайсет жълти и една жена

— Името ми е Рос. Добър ден. Нулън тръсна глава към жената и тя излезе, като затръшна вратата след себе си.

— Какво искаш? — попита той намръщено. Фенър се подпря с ръце на бюрото и се наведе напред.

— Искам да се закача някъде в това градче. Бях при Карлос. Работата не става. Ти си следващият в списъка ми, така че дойдох при теб.

— Кой те праща? — попита Нулън.

— Гроти.

Нулън заразглежда мръсните си нокти.

— Значи Карлос не може да те използва? Какво му става напоследък? — В гласа му имаше подигравка.

— Карлос не ме е виждал. Видях апапите му и това ми стига. Започна да ми се гади от тях, така че се чупих.

— Защо идваш при мен. Фенър се ухили.

— Казаха ми, че си деветата дупка на кавала. Реших, че можем да направим нещо по въпроса.

По лицето на Нулън пропълзя лека червенина.

— Значи те ти казаха това, така ли?

— Точно така. Заедно бихме могли доста да се позабавляваме с тази шайка.

— В смисъл?

Фенър придърпа един стол с крака си и седна на него. Наведе се напред и си взе тънка зеленикава пура от кутията на бюрото. Запали я бавно и с удоволствие. Нулън го наблюдаваше. Очите му бяха напрегнати и блестяха.

— Да погледнем на нещата така — започна Фенър и се изтегна на стола, — както аз ти казвам. Изпрати ме Гроти. И аз както всички вас искам да направя някой и друг долар, без много шумотевица. Гроти ми каза или Карлос, или Нулън. Но типовете на Карлос са твърде заети да се правят на големи клечки и не им е до мен. Дори не можах да видя Карлос лично. Ти — влизам тук и те заварвам с една плоскогърда птица вместо с охрана. Защо тогава Гроти ми посочи теб? Може би по-рано си бил някой, а той е изостанал с информацията си? Може би и сега си някой, а това тук е за фасада. Както и да е, мисля си, че с теб ще можем да направим нещо.

Нулън вдигна едва забележимо рамене. Поклати глава.

— Не точно сега. Не познавам никакъв Гроти. Никога не съм чувал за него и изобщо не вярвам, че някой те е изпратил. Мисля, че си скапана отрепка, която лъже, за да си намери работа. Не ми трябваш и се надявам никога да не ми дотрябваш.

Фенър стана, прозявайки се.

— Чудесно — каза той. — Значи ще мога да си почина малко. Когато поразмислиш, можеш да ме намериш в хотел „Хауърт“. Ако познаваш Найтингейл, поговори с него. Той смята, че съм човек на място.

Кимна на Нулън и излезе от кабинета му. Слезе по стълбите, махна на едно такси и се прибра в хотела си. Докато се хранеше, дойде Найтингейл и седна срещу него.

Фенър го попита с пълна уста:

— Нямаш ли да правиш ковчези? Или бизнесът е замрял?

Найтингейл имаше разтревожен вид.

— Това, което направи, е много лошо. Да се измъкнеш по този начин…

— Така ли? Винаги се измъквам по този начин, когато с мен се държат така. И защо не?

— Слушай, Райгър не си поплюва. Това не е начинът, по който трябва да се държиш с него.

— Не е ли? Тогава ти ми кажи как да се държа.

Найтингейл си поръча малко черен хляб, сирене и чаша мляко. Очите му останаха приковани към бялата покривка, докато келнерката не му донесе поръчката и след като тя си отиде, той каза:

— Усложняваш моите неща.

Фенър остави вилицата и ножа си. Усмихна се на дребния човек.

— Харесваш ми — каза му той. — Ти си единственият, който ми помогна досега. Ако се навърташ около мен, един ден ще мога да ти върна услугата.

Найтингейл погледна Фенър изпод шапката си. Слънцето, което проникваше през щорите, се отразяваше в очилата му.

— Можеш и да ми навредиш — каза той.

Фенър започна да се храни отново.

— Дявол да го вземе — отвърна той. — Страхотен град е този, нали?

Когато свършиха, Фенър избута стола си назад и стана.

— О’кей, приятел. Ще се видим пак.

Найтингейл отговори:

— Някой път можем да си поговорим. Каза го с надежда.

Фенър свали шапката си и прокара пръсти през косата си.

— Не знам — каза той вяло. — Не знам.

Кимна на дребния човек и тръгна към рецепцията. Управителят на хотела правеше нещо зад бюрото. Когато Фенър приближи, той вдигна глава и му се усмихна мазно.

— Ще отида да поспя. Това място ми действа убийствено.

Преди управителят да успее да каже каквото и да било, Фенър тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Затвори вратата и превъртя ключа. След това си свали шапката и сакото и легна на леглото. Заспа почти веднага с щастлива усмивка на устните.

Събуди го телефонът. Той стреснато се надигна, погледна часовника си, видя че е спал два часа и вдигна слушалката.

Един глас му каза: