Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Блек изтича към караваната с блестящи очи и се върна, въоръжен със своята автоматична пушка.

— Няма да ме хванат жив! — каза той — Не съм за електрическия стол!

Китсън отвори вратата на буика и Джини се плъзна до него. Забеляза, че тя трепери и я потупа по коляното.

— Не се страхувай! — окуражи я той — Остава ни още един шанс.

Блек се настани до Джини и Китсън тръгна по тревата, за да стигне до пътя.

И тримата се обърнаха, за да хвърлят по едно око към фургона, спрян под дърветата.

— Казваха, наистина, че техният фургон е неуязвим Мръсници! Това не беше лъжа!

Китсън тръгна с пълна газ Буикът започна да криволичи яростно.

Блек се наведе през вратата, за да хвърли последен поглед към фургона.

„Има повече от един милион долара, затворени там“, си казваше той. „Да не говорим за моето бъдеще и, даже, за живота ми.“

Китсън караше, вземайки завоите с ръба на гумите, с обтегнато лице и с очи, втренчени право пред себе си.

Стигнаха до първата опасна отсечка Китсън намали, но лошо беше пресметнал скоростта. Трябваше да спре и даде заден ход, докато Блек го ругаеше.

В момента, когато тръгваха, самолетът започна да описва кръгове над тях като овчарско куче, пазещо стадото си.

— Ако мога да ги сваля тези мръсници там! — изръмжа Блек с поглед, втренчен в самолета, който летеше над техните глави.

Внезапно се чу ревът на полицейска сирена. Джини изтръпна и стисна юмруци.

Китсън с мъка задържаше колата върху разровения и задръстен с каменни блокове път изтръгнати от билото на планината през последните бури.

Отляво една преграда се издигаше като стена от гранит. В дясно пропастта се простираше до долината.

Китсън намали.

— Не можем да отидем по-далеч — обяви той. — Пътят спира до тук.

Той се готвеше да премине следващата отсечка, когато внезапно спря.

Пътят беше покрит с парчета скали и дървета. Невъзможно бе буикът да преодолее препятствията.

Блек слезе от колата, въоръжен с автоматичната си пушка. Без да се грижи за двамата си съучастници, той започна да тича напред и премина готовия за срутване куп.

Китсън спря за миг и вдигна очи. Много високо над главите им забеляза върха на планината, целия покрит със сняг. Поколеба се за момент, после, хващайки Джини, й показа върха с пръст.

— Ние трябва да минем оттам — обяви той. — Навярно можем да се скрием горе. Ако останем с Блек сигурно ще ни хванат.

Джини погледна преградата на планината и отстъпи назад.

— Никога няма да мога да се изкатеря там! — каза тя. — Опитай сам, Алекс!

Той я помъкна.

— Не, или ще успеем заедно, или никой няма да се качи! — заяви той.

Започнаха изкачването. Първите сто метра бяха относително лесни и Джини успяваше да го следва. Спираха на равномерни интервали и той и протягаше ръка и й помагаше да се качи по-високо.

Сега воят на сирената им се струваше по-близък.

Изкачването ставаше все по-трудно и те напредваха много по-бавно.

Залепени към гладката преграда на планината, те се чувствуваха ужасно уязвими, но на около петдесет метра над тях се издигаше една купчина от скали, където можеха да се скрият. Китсън молеше Джини да върви по-бързо.

В уплахата си тя внезапно загуби равновесие, но Китсън я задържа и, без да й остави време да си отдъхне, я дръпна силно към върха.

В момента, когато достигаха до купчината скали, чуха колите да спират долу.

Запъхтени до краен предел, те залегнаха един до друг и заоглеждаха пътя надолу. Китсън забеляза Блек, който тичаше като луд по пътя, размахвайки силно свободната си ръка като се обръщаше от време на Време назад. Загуби го зад забоя и погледна към скалистата преграда, питайки се какво може да направи.

Много над себе си забеляза една широка платформа от камъни, прикрита от дръвчета, която, по всяка вероятност, беше невидима от пътя. Ако успееха да я достигнат, те можеха да се крият там, докато полицията се откаже от търсенето.

— Тръгваме ли? — запита той, галейки ръката на Джини.

— Да вървим — отвърна тя и поклати глава в знак на съгласие.

Той й се усмихна. Лицата им почти се докосваха.

Джини приближи още повече своето и притисна устните си към тези на Китсън.

— Извини ме, Алекс! Всичко беше моя грешка.

— Трябваше аз да се откажа — възрази той. — Ударът се провали, това е всичко.

Под тях се чуха силни възклицания.

— Намерили са Блек — прошепна Китсън. — Хайде, на път!

Започнаха да се катерят.

Изкачването създаваше на Джини чувството за ужасен кошмар и тя никога не би издържала, ако Китсън не й помагаше при трудните преходи.