Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Купър наду бузите си.

— Вашата забележка към този гамен ме обезпокои малко — призна той.

— Зная как да се оправям с хлапетата — потвърди Делейни. — Трябва да имаш убедителен вид, когато им говориш, иначе не върви. Искреността винаги ми е допадала — заключи той, смеейки се.

Беше малко след девет часа, когато Китсън с риза, мокра от пот, стигна до лагера с кирката на Джипо върху рамото си.

Джини бе седнала върху една скала, в сянката на едно дърво. Беше много бледа. Очите й бяха изпълнени със сълзи, които тя с мъка задържаше.

Блек бе изкарал фургона от караваната. Наведен над задната врата, с ухо, залепено на ключалката, той слушаше, въртейки с дясната си ръка зъбното колело на циферблата с методична бавност. Китсън остави кирката и отиде при Джини. Седна в краката й и с трепереща ръка запали цигара.

Джини протегна ръка и я постави върху рамото на Китсън, който вдигна ръка и сграбчи пръстите на младото момиче между своите.

— Мръсна смърт! — каза той. — И аз не можах да направя нищо. Умрял е, докато се биех с този мръсник Блек. Във всеки случай, никога нямаше да мога да го закарам навреме в болницата.

— Това е вярно.

— Той говореше, че това ще свърши зле! Имаше право. Да се чупим оттук, Джини! Да изчезнем двамата щом мръкне!

— Имаш право — отвърна Джини. — Всичко това е моя грешка. Никога няма да мога да си я простя. Аз съм тази, която задвижи всичко. Докато ти го погребваше, аз останах тук да размисля. Сега виждам до каква степен съм се лъгала и колко съм била лоша. Даже, ако след пет минути Блек успее да отвори фургона, не бих искала да докосна парите. Ще полудея!

— Искаш да кажеш… че ще дойдеш с мен? — запита Китсън, без да я гледа. — Ние можем да тръгнем от нулата, Джини. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да, ако ти държиш толкова. Но мислиш ли, че ние ще можем да се измъкнем? Рано или късно те ще ни хванат.

— Може да имаме шанс… Струва си да се опита. Да вземем буика и да бягаме към границата с Мексико. Полицията няма нашето описание. Ако успеем само да отидем в Мексико…

— Хей! Китсън! Ела тук! — изрева изведнъж Блек. — Какво стоиш? Ела да ми помогнеш!

Китсън и Джини се спогледаха. Китсън се изправи и тръгна към фургона.

— Знаеш ли да си служиш с горелка? — запита Блек.

Неговото лице беше обтегнато и сгърчено и той имаше объркан вид.

— Не.

— Сега е моментът да се научиш! Трябва да се пробие дупка в този проклет фургон. Помогни ми да свалим бутилките с ацетилен.

— Не разчитай на мен! — възрази студено Китсън.

Блек го простреля с поглед.

— Какво ти става? Трябва да се отвори фургонът, нали?

— Измивам си ръцете — обяви Китсън. — Писна ми Не трябваше никога да се набутвам във вашите комбинации Отвори го, ако искаш! Правя ти подарък от моята част, ако успееш да сложиш ръка върху него. Аз се оттеглям.

— Предаваш се! Виждаш добре, че не мога да успея съвсем сам, нещастнико! Помогни ми да сваля бутилките с газ и ме остави на мира с твоите глупости.

— Ние с Джини тръгваме щом се стъмни — каза Китсън. — Прави каквото искаш. Ние тръгваме.

— А! Така ли било? — изръмжа Блек. — Вие искате да бъдете чифт, двамата? Не, за какво се мислиш? Защото си накрая на силите си, глупако, затова ли искаш да оставиш един милион долара? Ти си побъркан, повярвай!

— Във всеки случай ние ще направим това — възрази Китсън, запазвайки спокойствие.

— Вярвам, че вие обичате да ходите пеш! — захили се Блек.

— Ще вземем буика.

— Какво? Аз имам нужда от него и съм готов да тръгвам.

— Той ритна преградата на фургона. — Ще вдигна във въздуха ключалката на този Господ фургон, даже да пукна. И нито ти, нито твоята мадама няма да ми попречите, беден глупако! Ако искате да се чупите, чупете се, но внимавайте! Няма да докосвате колата!

С ъгъла на окото си Блек видя как Джини става и се приближава до тях.

Даде си сметка, че бе сам срещу двама. Сигурно Джини имаше пистолет.

— Тръгваме тази нощ — му каза спокойно Китсън — и ще вземем колата. — Можем да те заведем до националния път, ако искаш, но след това се оправяй както можеш.

Блек се поколеба Хвърли поглед към Джини, която беше неподвижна, с ръка, скрита по дължината на тялото й.

„Ако се нервирам, те ще ме свалят“, помисли си той.

— Добре, ако вие държите на това — Блек с едно повдигане на раменете отстъпи. — Докато дойде нощта имаме време да се занимаваме с фургона. Това прави дванадесет часа. Можем да опитаме шанса си. Вие ще прекарате целия ден като си въртите палците, нали? Помогни ми да сваля бутилките с газ!