Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Всичко зависи от нас — възрази тя спокойно. — Ако видят, че не блъфираме, ще се предадат. Във всеки случай те не се броят. Ще успееш винаги да ги поставиш на място. Аз съм сигурна, че ще спечелим.

— Тогава ще значи, че сме имали късмет — повтори Китсън. — Планът е добре измислен, това го зная. Да се скрие фургонът в една каравана е гениална идея, но това не значи, че ще успеем да го отворим. Да предположим, че успеем, какво ще правим с парите? Двеста хиляди долара — това са много пари! Не можем да ги сложим в банка. Ченгетата само това ще чакат. Къде могат да се крият толкова налични пари?

— Можем винаги да ги сложим в сейф — каза Джини. — Кое му е трудното?

— Това не е толкова лесно — възрази Китсън. — Миналата година един тип, който ограбил банка, сложил парите в едно такова нещо. Ченгетата отворили всички сейфове и си прибрали мангизите.

Китсън стискаше толкова силно волана, че ставите му бяха целите побелели.

— Е, добре, няма да ги сложим там! Ще занесем малко в Ню Йорк, малко в Сан Франциско или в някоя дупка, на няколко километра от тук. Ченгетата не могат да претърсят всички каси в страната.

— Но трябва да се отиде до там с тях! — извика Китсън. — Представи си за малко всичко това! Наистина ще имаме по един малък куфар. Виждаш ли се с него и запитваш ли се, дали ченгетата няма да претърсят влака? След подобен удар полицията ще направи всичко възможно да си върне мангизите.

— Ти си песимист, нали? — забеляза Джини с нотка на симпатия, която учуди Китсън. — Ако това е така, защо гласува „За“?

Това беше подробност, която той нямаше никакво желание да споделя с нея.

— Хм! Остави това! — каза той. — Трябва да се вярва, че оглупявам по малко, както казва Франк. А ти какво ще правиш с твоите мангизи?

Тя се облегна назад с вдигната брадичка и глава, подпряна на облегалката. Китсън виждаше лицето и, отразено в предното стъкло. „Колко е красива!“, си казваше той.

— О! Имам си план, но това не би те интересувало-възрази тя. — Може да се направят толкова неща, щом имаш пари! Баща ми почина миналата година. Ако имах пари тогава, той щеше да е жив. На времето аз работех в едно кино. Не можех да му помогна. Когато умря, аз се заклех да не изпадам в подобна ситуация. Така ми дойде мисълта за атаката на фургона.

Това неочаквано и спонтанно обяснение заинтригува Китсън. Впечатли го силно, че тя бе взела такова решение.

— Но откъде си узнала, че фургонът пренася заплатите на работниците? — запита той.

Джини щеше да отговори, но внезапно промени решението си.

След миг мълчание Китсън й хвърли кос поглед и сърцето му се стегна, виждайки, че лицето на Джини беше приело отново студен и безучастен вид.

— О, не мисли, че те разпитвам — каза забързано. — Това, което казах, беше повод да говорим повече. Няма да те питам за нищо.

Тя го изгледа с безизразните си синьозелени очи, после се наведе, за да завърти копчето на радиото. Опита няколко станции преди да попадне на някакъв оркестър за танцова музика. Увеличи звука и облягайки се назад, започна да тактува с крак. „Това е ясен начин да ме накара да разбера, че не иска повече да говорим“, си каза Китсън. И ядосан на себе си, натисна педала на газта. Двадесет минути по-късно те спряха пред гаража.

„Центърът за коли и каравани с качество“ беше разположен до големия път, на петстотин метра от центъра на Марло. Това бе вълнист терен, покрит с коли и фургони. Една колиба от дърво, кокетно боядисана в зелено, служеше за канцелария.

Буикът едва бе спрял, когато един млад човек излезе от колибата. Той принадлежеше на този тип хора, които вдъхваха най-голямо отвращение у Китсън: хубав, загорял от слънцето и с широко чело под русите си коси. Той носеше костюм от бял плат, кремава риза и огненочервена връзка. Ръката му се украсяваше от златен часовник с широк браслет, също от злато.

Той се втурна към тях по алеята, както пчела налита върху екзотично цвете с надежда да му изсмуче сока.

Бързо заобиколи буика, за да отвори вратата на Джини, отправяйки й широка, сърдечна усмивка, която вдъхна на Китсън силно желание да го плесне.

— Добре дошли в Центъра за каравани — каза мъжът, помагайки на Джини да слезе. — Вие може да се обърнете към нас! Търсите каравана, предполагам? Дошли сте точно на мястото.

Слязъл от колата, Китсън измърмори нещо през зъби. Този бръмчащ хубавец го дразнеше много.

— Позволете ми да се представя — продължи другият, правейки отново обиколка около буика, за да сграбчи меката ръка на Китсън и да я стисне.