Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Хайде, до утре! — каза Джини на Джипо, отправяйки се към вратата с двойни крила.

— Лека нощ! — отвърна той с намигване по адрес на Китсън.

Той се направи, че не вижда нищо и последва Джини в прохладната нощ.

Рамо до рамо, те продължиха заедно до главния път.

— Къде живеете? — запита Джини, когато стигнаха до спирката на автобуса.

— На Ленъкс Стрийт — отговори Китсън.

— Тогава ще ви чакам на ъгъла на улицата в единадесет часа.

— Аз мога да ви взема от къщи, ако предпочитате.

— Няма нужда.

Настъпи кратка тишина, Китсън наблюдаваше Джини.

— Знаете ли, онази вечер… — започна той изведнъж-аз нямаше да ви ударя. Аз … може да се каже, че си загубих ума. Извинявам се.

Тя му се усмихна.

— Наистина мисля, че беше така. Вие ме изплашихте.

Китсън почервеня.

— Нямаше да го направя Никога не съм удрял по-слаб от мен.

— Получих това, което заслужавах. Наистина си го търсех.

Тя хвърли цигарата си.

— Смятате ли, че направихте добре като ударихте Блек? — прибави тя.

Китсън се наежи.

— Беше крайно време някой да научи на учтивост този мръсник. Той …

— Може би, но не беше хитро. Трябва да го държим под око. Той не е от хората, които забравят лесно тези неща.

Китсън повдигна рамене.

— Не ме плаши.

— Ох! Вярвам ви! Видях ви на ринга преди година, когато бихте Джеки Лазард. Какъв удар!

Китсън я погледна със задоволство. Бе имал шанса да бие Джек Лазард. Бяха се били девет рунда и шансовете им бяха постоянно равни.

— Това момче знаеше да се боксира.

— Вие се отбранявахте не по-зле! Защо напуснахте ринга?

Въпросът притесни Китсън. Набързо измисли отговора.

— След последната схватка започнах да виждам двойно — каза той, прекарвайки ръка в косите си. — Всичко вървеше добре, но … Докторът ми каза да напусна, даже много настояваше. Аз не исках, имах много шансове да взема титлата, но в този случай трябваше да се слуша докторът.

Това бе неговата версия за историята, но менажерът му сигурно имаше друга, съвсем различна.

Той изгледа тревожно Джини, за да види приема ли тя обяснението му, но не можа да забележи нищо върху безучастното й лице.

— Защо избрахте Франк? — запита го тя след дълго мълчание.

— Кой друг искате да избера? — възрази той. — Ето автобуса.

Качиха се. Тя го остави да плати билетите и седнаха един до друг. Лицата им се отразяваха в стъклата. Автобусът беше пълен. Джини за момент привлече погледите на мъжката част, докато заемаше мястото си, но след това никой повече не им обърна внимание Маршрутът бе пропътуван в тишина.

— Тук слизам — каза тя пред гарата. — До утре, в единадесет часа.

Китсън се изправи, за да я остави да мине и почувствува кръвта да пулсира във вените му, когато тя го докосна.

Щом автобусът тръгна, той подпря лицето си върху стъклото, за да я види още един път в нощта.

На другата сутрин, в единадесет часа, Китсън, седнал на волана на буика на Морган, излезе от града и се насочи към Марло. Имаше да премине стотина километра до Националния път №10. Джини беше седнала до него. Човек едва можеше да я разпознае, толкова се беше вживяла в ролята на токущо омъжена и обзета от мисли за радостите, които й предлагаше сватбеното пътешествие. Нейната проста лятна рокля й придаваше младежко очарование. Изразът й се беше смекчил и Китсън бе изненадан да я чуе как бърбори.

Той не можеше да се начуди на тази метаморфоза. Самият той се бе постарал да си придаде вид на млад човек, токущо женен и достатъчно притеснен от това, че отива на сватбено пътешествие. Морган беше докарал у Китсън буика, снабден с всичко необходимо за караваната. Джипо го следваше на волана на линкълна. Виждайки как Китсън и Джини се отдалечават, той изпадна в сантиментално настроение.

— Като че ли са един за друг, не намираш ли? — забеляза той, гледайки ги с Морган как се отдалечават бързо с буика. — Джини не е толкова зла, колкото ни кара да Вярваме. Едно момиче, като нея е създадено за любов. Те са като два гълъба. Сигурно щяха да имат хубави хлапета!

— Ох! Затвори си устата! — извика Морган. — Не свърши ли с глупостите си? Какво те прихваща? Ти говориш като стара бъбрица!

Джипо протегна ръце, вдигайки раменете си.

— Не се сърди. Може би ме прихваща, съгласен съм. Това не пречи на този свят да няма щастие без любов.

— Хайде, идвай! Имаме работа — промърмори Морган със свиреп вид. — Закарай ме у Ед!

„Нищо не струват тези разговори“, си казваше той. „Имаме опасна работа за в бъдеще. Сега не е момент за размекване.“