Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— О! Кафе! Налей ми една чашка, скъпи!

— Няма време. Хайде да изчезваме! Ще пиеш кафето си отсреща.

— Една минутка, Еди!

Изненадан от нейния внезапно режещ тон, Блек й хвърли един бърз поглед.

— Това наистина ли беше Морган преди малко? За какво говореше той? Какво искаше да каже с деня „X“?

Блек остана смаян. За момент погледна Глория обезпокоен.

— Не си пъхай носа в моите работи — излая той накрая. — Чуваш ли? Това не е твоя работа.

— Еди, моля те, послушай ме — замоли тя, поставяйки ръката си върху тази на Блек. — Морган не е човек за препоръчване. Чух да се говори за него. Целия си живот е прекарал в мръсни истории. Всичко е правил и както вървят нещата кой знае докъде ще стигне. Моля те, Еди, не се намесвай! Ще имаш само неприятности.

От три месеца Блек спеше редовно с Глория, която много му харесваше. За първи път в живота си имаше чувството, че някой се интересува от него заради него самия. Но това не бе причина да се оставя Глория да му заповядва и да избира приятелите му вместо него.

— Остави това, искаш ли? — измърмори той. — Заеми се с твоите работи и аз ще се заема с моите. А сега, чупка!

Тя вдигна рамене с примирен вид.

— Както искаш, скъпи, но спомни си какво ти казах. Ти ще имаш неприятности с Морган. Не трябва да го посещаваш.

— Добре, добре, — каза Блек с нетърпение. — а сега бързам. Боже мой! Бързам!

— Ще те видя ли тази вечер?

— Не, зает съм. Ще ти се обадя Може би следващата седмица, но не преди това.

Тя го погледна тревожно.

— Това значи, че ти имаш нещо общо с него? Ох! Еди, моля те…

Той я сграбчи за ръката, избута я вън от апартамента и дръпна вратата зад себе си.

— Ще си затвориш ли устата? — каза, обръщайки ключа в ключалката. — Няма да ти повтарям! Не липсват момичета, не го забравяй!

— Както искаш, Еди. Исках само да те предупредя, но щом така го разбираш.

— Отлично — отвърна той, побутвайки я към стълбището. — Добре разбра, нали?

— Ще те чакам скоро да ми се обадиш — каза тя на входната врата. — Не се бави!

— Добре, добре — обеща Блек с безразличие.

И размахвайки ръката си за довиждане, се отдалечи към спирката на автобуса.

Докато слънцето топлеше лицето му, мислите му се обърнаха към Джини.

— Това е едно смело момиче! — мислеше той. — Има голяма разлика между нея и Глория И е горда… Добре фризирана, тя ще има страхотен вид. А Глория винаги ще има вид на жираф.

При мисълта, че Китсън в този момент е сам с нея и играе на младоженец, лицето му се помрачи. При това Блек бе далеч от мисълта да счита Китсън за възможен съперник.

„Този пропаднал боксьор. Тя трябва да е откачена!“, си казваше той.

Със зъл поглед потърка натъртената си брадичка, мислейки за удара, който получи.

„Няма да го забравя!“, мислеше той. „Някоя от тези четири сутрини ще платя дълговете си. Той ще съжалява за лигавщината си!“

Блек мислеше все още за Джини, когато автобусът спря на спирката близо до ателието на Джипо. Тръгна по пътя, който водеше към него, питайки се какво ли можеше Китсън да разказва на Джини.

В действителност Китсън не беше особено словоохотлив. Той мислеше с ужас за стотината километра, които трябваше да измине в компания с малката.

С момичетата, които обикновено посещаваше, не му липсваха поводи за разговор, но Джини му оказваше странен ефект. Тя му създаваше комплекс на подчиненост, който му връзваше езика, макар че в същото време той се чувствуваше по-възбуден с нея, отколкото с друга. За негова голяма изненада тя се оказа достатъчно бъбрива, но само на пресекулки. Внезапно го заразпитва за неговия живот като боксьор, за това познавал ли е този или онзи, за неговия час на слава в боксьорските среди и какво мислеше за това. Китсън отговаряше, колебаейки се, с лице, обтегнато от усилията, които правеше, за да се изрази интелигентно. Те преминаха още пет или шест километра в мълчание, преди тя да започне отново да го разпитва.

— Какво ще правиш с твоята част от парите, когато я имаш? — запита тя изведнъж. Гледайки го, Джини кръстоса тънките си крака, откривайки за секунда коленете си преди да си дръпне полата. Направи го с толкова свенлив жест, че Китсън се разсея и трябваше да завърти рязко волана, за да изправи посоката.

— Нямам я още — каза той. — Не правя проекти толкова отдалеко.

— Ти наистина не вярваш, нали?

Той се поколеба.

— Ако успееш, ще може да се каже, че сме щастливци — отвърна Китсън с бавен глас, с очи, вперени в пътя. — В това съм сигурен! Работих с двама пазачи. Това не са типове, които ще се предадат.