Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Тохоло изглеждаше шокиран.

— Не, сър… нищо подобно. Синът ми е млад. Младите… — Той сиря и направи безпомощен жест.

Лепски съжали стария човек. Прозря опита му да бъде предан на сина си.

— Някога имал ли е неприятности с полицията? Черните му като мъниста очи широко се отвориха.

— Слава Богу не, сър.

Лепски замълча и после попита:

— А някакви други неприятности?

Тохоло сложи на бара чашата, която лъскаше, загледа я и Лепски се почувства неудобно от тъгата, изписана на лицето му.

След дълго мълчание повтори въпроса си. — Синът ми има труден характер, сър — гласът на Тохоло бе приглушен. — Създаваше ни грижи и вкъщи. Наложи се да извикам нашия лекар. Той говори с Поук, но… с младите хора трудно се Оправя човек днес.

— Кой е вашият лекар?

— Моят лекар ли? Но какво се е случило? — доктор Уоники.

Лепски извади тефтера и си записа името.

После се наведе напред и погледна Тохоло право в очите.

— Синът ви болен ли е, мистър Тохоло?

Старецът изведнъж се свлече на един стол и покри лицето си с ръце.

— Да, Господ да ни е на помощ. С майка му… да, може би.

Докато полицаите от отдел „Убийства“ систематично претърсваха двете бунгала в Уелкъм хотел, Лепски се върна с колата в участъка.

С включена сирена той се носеше по оживения булевард и си представяше, че е Джим Кларк в последната отсечка от състезанието. Най-обичаше да се врязва между ролсовете, бентлитата и кадилаците на богаташите. Гледаше как гладките лъскави коли се отдръпват панически встрани на пътя, когато шофьорите чуеха сирената. Той профучаваше покрай богаташите с тлъсти морави лица и с безупречни дрехи и се хилеше с вълча усмивка. Това беше — си мислеше, докато задминаваше полупарализиран собственик на сребрист ролс — компенсация за отегчителния ужасен труд, с който се бе нагърбил като полицай.

Трябваше да полага неимоверни усилия, за да не се подаде през прозореца на колата и да изкрещи: „Всички ви изпреварих!“, докато се носеше надолу но булеварда.

Пристигна пред участъка и влетя през портала в двора. Спря сирената, избърса лице с опакото на дланта и бързо слезе от колата. Пресече тичешком двора, изкачи стълбите и изведнъж усети колко е уморен.

Спря за момент и се замисли. Сети се, че не се е прибирал у дома от две нощи и от петдесет и осем часа не е помислял за жена си. Осъзна, че е спал само четири часа, откакто я остави, и то на ниското легло на колелца в участъка.

После тръшна глава и продължи да се изкачва по стълбите. Влезе в стаята, където сержант Чарли Танър се занимаваше с текущите задачи.

— Чарли! Сети ли се да се обадиш на жена ми? — попита, изправен пред бюрото му.

— Как бих могъл? — отвърна Танър малко рязко. — Не стана нужда да й се обаждам. Тя ми се обади! Трябва да говориш с нея, Том, подпали ни телефоните!

— Разбирам — Лепски прокара пръсти през косата си. — Звучеше ли ти преуморена?

Танър се замисли, дъвчейки химикалката.

— Не знам какво имаш предвид под преуморена — каза накрая, — но на мен ми прозвуча като раздразнена тигрица.

Лепски затвори очи, после ги отвори.

— Виж какво, Чарли, бъди приятел! Обади й се и кажи, че работя непрекъснато. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Не — каза твърдо Танър, — не искам да ми се спукат тъпанчетата.

Лепски така изсумтя, че би подплашил дори и бик.

— Кой го е грижа за проклетите тъпанчета? Обади й се! Аз не се ли обадих на жена ти, когато беше закъсал, а? Не се ли обадих?

Танър се оклюма. Спомни си онзи ужасен случай, когато беше с една сладка блондинка и Лепски с безсрамната си лъжа спаси брака му.

— Това е изнудване, Том!

— Добре, продължавай да си попълваш обвинителните актове — изръмжа Лепски. — Обади й се и замажи положението. — После тръгна към стаята на детективите.

След няколко минути докладваше на капитан Теръл. Там беше и Биглър.

— О’кей, Том, отиди да говориш с този лекар… как се казваше? Уоники? Ако това момче е толкова болно, колкото си мисли баща му, то е най-вероятният извършител. — Теръл се обърна към Биглър. — Изпрати някого в къщата на Тохоло. Може да се намери снимка, а също отпечатъци от пръсти. — Той стана. — Аз ще отида в Клуб 50 и ще говоря с някои от членовете.

Лепски тръгна надолу по стълбите и когато мина покрай Танър, видя, че онзи френетично размахва телефонната слушалка.

Лепски спря рязко.

— Какво има?

— Жена ти.

Само един поглед върху напрегнатото лице на Танър бе достатъчен за Лепски, за да почувства спазъм в стомаха. Той се поколеба, после сграбчи слушалката.