Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Нали така: триста и петдесет за теб и сто и петдесет за мен.

— Да.

Чък взе сака с портокалите и си тръгна.

След малко Луси дойде. Двамата с Поук започнаха да разглобяват сергията.

До следващото утро!

Когато капитан Теръл влезе с колата в предния двор на Клуб 50, с радост видя Родни Бранзънстейн, който тъкмо слизаше от ролса.

Бранзънстейн бе един от основателите на клуба. Освен че беше отличен бриджьор, беше и отличен адвокат.

Те си стиснаха ръцете.

— Какво правиш тук, Франк? Само не ми казвай, че се присъединяваш към този мавзолей.

— Нужна ми е информация — каза Теръл.

— Тогава си попаднал точно на когото трябва. — Бранзънстейн се усмихна. — Ела да пийнем по нещо.

— Предпочитам да поговорим в суперската ти кола. Басирам се, че в този мавзолей, както ти го нарече, са малко чувствителни към полицейските визити.

— Може би си прав.

Бранзънстейн отвори вратата и седна.

— Хубава кола: телевизор… телефон… климатик… барче… идеална кола — констатира Теръл, който се настани до него.

— Знаеш как е… символ на общественото положение. Бих предпочел да карам ейвис, но то е част от лукса. Какво те води насам, Франк?

Теръл му разказа.

— Поук Тохоло? Да, спомням си: хубав и правеше едни от най-хубавите коктейли с мартини в града. Бедата беше, разбира се, че „старата малка“ Хансън не може да си държи ръцете зад гърба и момчето трябваше да си отиде.

— Така и предположих. А как се отнасяха към него останалите членове на клуба… освен Хансън?

Бранзънстейн сви рамене.

— Деветдесет процента не вярват, че някой може да не е бял и да не е маймуна. Аз самият харесвам индианците семиноли. Но за по-голямата част от членовете на клуба те са маймуни, които са длъжни да им изпълняват поръчките.

— Тохоло имал ли и някога неприятности с мисис Дънк Браулер?

— Мисля, че да — каза Бранзънстейн и присви очи. — Разбира се, тя беше ужасна дърта кучка. Единственото, за което мислеше, бяха кучето и бриджът. Спомням си, че тогава играех на друга маса… беше преди около три месеца… а може и повече… забравил съм. Както и да е, Тохоло сервираше напитки и мисис Б. Му каза да изведе кучето навън да пишка. Тохоло й обясни, че не може да остави бара. Чух всичко. Може би не се държа сервилно, както очакваше мисис Б. В крайна сметка тя го нарече негър.

— След това какво стана?

— Останалите трима играчи казаха на Тохоло да не бъде безочлив и да изведе кучето… и той го изведе.

— Кои бяха?

— Ридъл, Маккуин и Джеферсън Лейсли.

Теръл се замисли.

— Това очертава една схема, нали? — каза най-накрая. — Маккуин, Ридъл, любовницата му и мисис Браулер са мъртви. Бих искал да говоря с Джеферсьн Лейсли.

Бранзънстейн кимна.

— О’кей. Той е един от специалните ни членове. Има стая в клуба. Искаш ли да те представя?

— Чудесно!

Но когато Барнзънстейн попита портиера дали мистър Лейсли е там, се оказа, че е излязъл преди около половин час.

Нито Бранзънстейн, нито Теръл можеха да предположат, че в този момент Джеферсън Лейсли панически прикрепва плик с петстотин долара под телефонния автомат в чакалнята на железопътната гара.

Мег едва ходеше, когато влезе в препълненото фоайе на второкласния хотел „Екселсиор“.

Снощи Чък й беше казал, че следващата сутрин ще трябва да прибере пет плика от пет различни телефонни кабини.

— Така е, щом потече големият мангиз. Така е, когато си направил велико откритие. Знаеш ли какво ще рече това?

Мег седеше на леглото и гледаше оръфания килим. Не каза нищо.

— Да не са ти запушени ушите, малката?

Заплахата в гласа му я накара да вдигне глава.

— Какво откритие? — попита тя незаинтересовано.

Чък кимна с одобрение:

— Правиш откритие като онзи Колумб или как му беше името… стигаш до Обетованата земя… сбъдват се мечтите ти!

Тя погледна през отворения прозорец към небето с розови облаци, които със залязването на слънцето полека-лека ставаха пурпурни…

— Ти като Колумб ли си?

— Да. Като него — захили се Чък. — Всеки в тоя проклет свят си търси късмета, а ти си ударила джакпота. Защото аз съм твоят късмет!

Мег продължаваше да се взира в облаците, които се обагриха в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце.

— Така ли било? Значи аз поемам всички рискове, давам ти парите, а ти си ми бил късметът?

Чък запали друга цигара.

— Лошото е, че нямаш нищо в главата си, освен една празна дупка. Трябва да си щастлива с моя ум. Утре ще отидеш в пет телефонни будки и ще вземеш от всяка по петстотин долара. Колко прави това? Хайде де… кажи?