Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Какво ме засяга? — каза Мег и сви рамене. — Защо ми досаждаш?

Чък замахна.

Мег се озова по гръб на леглото, бузата й пареше от шамара.

— Кажи ми — викна той злобно. — Кажи ми колко прави това?

Тя се хвана за бузата и продължи да го гледа. Отпечатъци от пръстите му се появиха върху бледата й страна.

— Не знам и не ме интересува — отвърна тя и затвори очи.

Втори шамар отметна главата й.

— Казвай колко мангизи са, малката?

Тя лежеше и трепереше със стиснати очи.

— О’кей, о’кей, щом си толкова тъпа! — Чък беше отвратен. — Знаеш ли к’во? Писна ми от тебе! Нямаш никакви амбиции. Утре ще прибереш две хиляди и петстотин долара! И после се махаме накъдето ни видят очите! С толкова много пари ще бъдем осигурени!

Мег изведнъж разбра какво и казва и какво означава това и почувства малка надежда.

— А той? — отвори очи.

— А, значи все пак имаш нещо в главата — Чък кимна с престорено възхищение. — Знаеш ли, това е първото умно нещо, което казваш, откакто те намерих.

„Намерил ме?“

Мег гледаше мръсния таван. Намерил ме… като изгубено куче… или бездомно коте. Да. Точно такава беше… загубена.

— Ще престанеш ли да се държиш като тъпачка и ще ме слушаш ли?

Беше хубаво да лежи в леглото и да усеща нощния бриз, който нахлуваше през отворения прозорец, по парещото, наранено лице. Нямаше нужда да прави никакви усилия. Дори и да слуша грубия глас на Чък не изискваше никакви усилия.

— Този индианец е луд… той е ненормален — продължи Чък. — Никога не съм ти го казвал, но той щеше да ме убие. Първия път… помниш ли? Когато отидохме да плуваме.

Защо я занимава с тия неща? — учуди се тя. — Да не е нещо ново? Тя вече му беше казала, че е луд.

— Така значи, той е откачен — Чък не спираше да говори, — но е измислил начин да спечели бързо пари, а на нас това ни трябва. Затова съм при него, но щом вземем мангизите… две хиляди и петстотин долара… ще го разкараме.

Мег си спомни за вкъщи. Изведнъж пред нея ярко изплуваха образите на майка й и баща й, които седят в стария хол и гледат телевизия. Виждаше безформеното тяло на майка си, потънало във фотьойла. Баща й имаше навика да си повдига с език протезите и да ги намества с отчетливо щракане. Майка й винаги сваляше пантофите си, когато гледаше телевизия: краката й бяха големи и мазолести.

— Виж какво, малката!

Гласът на Чък внезапно я върна в мрачната стая с петната от влага по стените и с шума от кея, който нахлуваше през отворения прозорец.

— Слушам!

— Щом приберем мангизите, взимаме колата и изчезваме! Нищо не може да ни направи! Две хиляди и петстотин долара!

Тя си спомни какво й беше казал Чък:

„Да се захванеш с откачен индианец не е шега работа. О’кей, да кажем, че се добереш до Маями? Какво му е хубавото на Маями, ако си с нож в червата или с куршум в черепа?“

В този момент тя престана да се страхува от смъртта, от болката, от полицията или от каквото и да било.

Какво значение имаше? Какво, по дяволите, изобщо имаше значение?

Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше пълно с туристи, които търпеливо като овце очакваха да дойде автобусът и да ги закара до още по-долнопробен хотел с още по-гръмко име.

Никой не обърна внимание на Мег, когато отиде до телефонните кабини. Кабина 3 беше свободна. Тя отвори вратата, влезе вътре и напипа плика под автомата. Отлепи го и го прибра в чантата. Дори не се престори, че набира номер. Предпазливост! Вече просто не й пукаше.

После излезе от хотела и пресече булеварда. Усети как слънцето пари лицето й.

Влезе в буика, отвори чантата и пусна плика върху коленете на Чък. — Никакви проблеми?

Тя го видя, че гледа към хотела. Очите му се стрелкаха като на заек в капан. Той се притесняваше. Беше уплашен, а на нея не й пукаше. Това я издигаше една степен над него. Мег триумфираше. Видя го как разкъса плика, преброи парите — бързо въздъхна, като усети неговия страх, алчността му, липсата на зрялост. Мисълта за безмислието на връзката им я притисна като мъртвешки саван.

— Сега железопътната гара — каза Чък. — Телефонна кабина 8. Там не мога да паркирам. Ще обикалям с колата и щом свършиш, ще те взема.

Той караше по страничните улици, за да избегне задръстването, а Мег седеше неподвижно с ръце между коленете и гледаше безцелно през мръсното предно стъкло на колата.

— О’кей, малката!

Мислите й бяха далеч от тук и едва когато Чък грубо я разтърси за рамото, тя излезе от транса, който я бе върнал към сигурността на миналото.