Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Теръл се замисли.

— Индианците се поддържат. До този момент той не знае, че го търсим. — Сиря, за да запали лулата си. — Ако разбере, ще потъне вдън земя. Мисля си, че в момента се смята в безопасност и не се крие, но веднъж покрие ли се, ще бъде истински ад да го открием.

— Не и ако наградата е достатъчно голяма. — Биглър вярваше в силата на парите.

— Момчетата проверяваха нонстоп индианците през последните дни. Добраха ли се до нещо?

— Добраха се до достатъчно хартия, за да потопи боен кораб.

— И какво направиха с нея?

— Прехвърлиха я на Джак Хатчи.

Теръл хвърли бърз поглед към Биглър през дима на лулата.

— Много умна идея, Джо.

— От време на време ми се случва — каза Биглър с известно самодоволство. — Ако и Джак не проумее нищо от тези рапорти, никой няма да успее.

Джак Хатчи бе единственият индианец семинол, който работеше в градската полиция. Завеждаше архива, беше възрастен и се славеше със силната си памет.

— Провери дали вече е открил нещо.

Биглър кимна.

— Той ще ни се обади, шефе. Има да прехвърли един тон хартия и не обича да го пришпорват. По-добре да го оставим сам. Вече му казах, че е спешно.

Теръл дръпна от лулата. Дълго мисли, после прелисти рапортите на бюрото си и извади два листа. Разгледа ги, а Биглър запали цигара.

— Ще изчакаме да видим дали Джак ще открие нещо — заключи той. — Сигурен съм: ако съобщим, че търсим Тохоло, ще се спусне димна завеса и няма да можем да го открием. — Той потупа рапорта с лулата си. — Но имаме тези двамата — мистър и мисис Джак Алън. Знаем, че Поук не е сам. Според мисис Харис в мотела заедно с Поук пристигнали мъж и жена. Обзалагам се, че те са двамата, които помагат на Поук. Имаме описанията им, както и описанието на колата. Така че ще търсим тях, Джо. Хванем ли ги, те ще ни заведат при Поук. Кажи на момчетата да се заемат с това. — Той подаде двата листа на Биглър. — Все някъде трябва да са отседнали. Проверете всички евтини хотели, стаи под наем и търсете буик. Щом ги хванем, ще хванем и Поук.

Вътрешният телефон иззвъня. Теръл натисна копчето.

— Шефе?

Беше сержант Танър.

— Тук има една лейди… искала да говори с вас. Мисис Матилда Доуби. Обясних й, че сте зает, но тя твърди, че също е заета, обаче било много важно.

— Попита ли я за какво става дума?

— Да… Не било моя работа — каза Танър кисело.

Теръл се поколеба, после сви рамене.

— О’кей… доведи я горе.

Той погледна Биглър.

— Нещо да ти говори — Матилда Доуби?

— И да ми говореше, не бих го признал — каза Биглър и стана. — Отивам да дам работа на момчетата.

Той излезе и тръгна към стаята на детективите.

След няколко минути сержант Танър почука на вратата на Теръл и надникна.

— Мисис Доуби, сър.

Теръл бутна купчината книжа на бюрото си и каза строго:

— Покани я, Чарли.

Мисис Матилда Доуби беше дребна жена към осемдесетте, облечена спретнато, но с овехтели черни дрехи. Имаше снежнобяла коса и живи сини очи.

— Вие ли сте шефът на полицията? — попита, застанала пред бюрото на Теръл.

Теръл стана и й се усмихна топло и приятелски.

— Точно така, мисис Доуби.

Заобиколи бюрото и й подаде стол.

Мисис Доуби го огледа с одобрение.

— Благодаря ви. Не съм така млада, както преди, но още не се чувствам и толкова стара.

— Искате ли кафе, мисис Доуби? — попита Теръл, като си седна отново на мястото.

— Не, благодаря ви. Имам работа. Да ви кажа, много се отклоних от пътя си. Трябва да се прибирам, за да приготвя вечеря за мистър Доуби. Ще се притеснява за мен.

— Какво се е случило? — попита Теръл и сложи масивните си ръце върху книжата на бюрото.

— Току-що идвам от аерогарата. Посрещах внука си. Исках да се обадя на дъщеря си, за да й кажа, че Джери… внукът… е пристигнал благополучно. — Мисис Доуби замълча. — Не мислете, че говоря само за да се намирам на приказки. Знам, че полицията се интересува от фактите… нали така?

— Точно така. — Спокойствието бе едно от качествата на Теръл, което го правеше добър шеф на полицията.

— Дъщеря ми работи в един офис. Имам сестра в Маями, тя се грижи за Джери… но после — всъщност това не ви интересува. Съгласих се да гледам Джери, защото дъщеря ми е заета в службата… Бабите са за това, нали?

Теръл смукна от лулата си и кимна.

— Вероятно, мисис Доуби.

— Според дъщеря ми е ясно от само себе си, такива са младите. Нямам нищо против. Да не изглежда, че се оплаквам?

Теръл почисти лулата си.

— Обадихте ли се на дъщеря си? — понита той, докато пълнеше лулата си.