Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Теръл кимна.

— Ще се погрижа за Хансън. Трябва да го защитим и то истински. Той е платил, но Поук не си е получил парите и може да го нападне. Прати две опитни момчета да пазят клуба отпред и отзад. Нека проверяват всеки индианец на влизане и излизане.

Биглър тръгна към стаята на детективите, а Теръл се запъти към колата си в задния двор. Когато Биглър влезе в стаята, не намери никого. Всички бяха пратени да търсят мистър и мисис Джак Алън. Тъй като разбираше колко важно е да се осигури спешно защитата на Хансън, той ще не ще се обади на капитан Хемингс, за да поиска подкрепление.

— Вече ти дадох петнайсет души — подчерта Хемингс. — Да не си въобразяваш, че при нас няма никакви престъпления?

— Ако ми дадете само двама души, сър, ще ви бъда задължен — отвърна Биглър. — Ще ви ги върна веднага щом се освободят две от моите момчета.

— Знаеш ли какво, Джо? Ако аз имах вашия случай, досега този червенокож да е в килията. Франк действа погрешно, но е във вашия район, така че не мога да ви се бъркам, нали?

Биглър с усилие се овладя.

— Капитан Теръл знае какво прави, сър.

Сподавената нервност в гласа на Биглър напомни на Хемингс, че е критикувал шефа му.

— Разбира се — бързо каза той. — О’кей: ще ти изпратя двама души. Ако пък при нас се развихри престъпността, може вие да ни помогнете, а? — Той се изсмя кратко и гръмогласно. — Ако изобщо имаме някога нужда от помощ.

— Надявам се да не ви се налага, сър. — Биглър изпита желание да се пусне по телефонния кабел, да ритне Хемингс по дебелия задник и да се върне незабелязано зад бюрото си, но такива чудеса трудно биха се случили.

— Ще имаш хората след около час — обеща Хемингс.

Но охраната дойде твърде късно. Докато Теръл се опитваше да се измъкне от задръстването, а Хемингс разпореждаше на двама детективи да потеглят за Парадайз Сити, Поук Тохоло нанесе удара си.

Убийството на Елиът Хансън не представляваше за него никаква трудност. Разбира се, имаше известен риск, но Поук с готовност го поемаше.

Часът беше 14.30; по това време вече приключваха с обяда в клуба; индианците се хранеха в обширната кухня долу в сутерена; две трети от членовете се бяха прибрали в офисите си, а останалите дремеха във фоайето. Поук много добре знаеше всичко това. Знаеше също, че Елиът Хансън вече се е изтегнал на кушетката в кабинета си за четиридесетминутната следобедна дрямка. Тъй като беше много чувствителен, Хансън със собствени средства беше звукоизолирал кабинета си. Поук знаеше и това.

Той пристигна на входа за персонала точно когато двамата отегчени детективи караха към Парадайз Сити, а капитан Теръл чакаше на червен светофар на около половин миля от клуба.

Поук се движеше тихо по мрачния коридор и чуваше разговорите на персонала в кухнята. Той откачи едно от многото бели сака, които висяха на закачалката, и го облече. Беше му голямо, но нямаше значение. Мина покрай отворената врата на кухнята — никой не го забеляза. После пресече празната трапезария, излезе в коридора и тръгна към бара. Видя баща си, който миеше чашите със същото търпение и сервилност, които винаги го бяха вбесявали. Спря се и дълго гледа стария; изпита желание да влезе и да го прегърне. Но знаеше, че не може да си позволи такъв лукс, и продължи.

Двама от клубните членове — пригладени, добре охранени, с пури в ръка, минаха покрай него. Не го видяха — кой ли ще обърне внимание на маймуна в бяло сако. Не правеше по-голямо впечатление от муха на прозореца.

Стигна до кабинета на Хансън. Дори не се огледа дали няма някой. Леко завъртя дръжката на вратата и влезе в стаята. Вратата се затвори безшумно.

Елиът Хансън седеше на бюрото. Обикновено но това време винаги спеше, но сега бе твърде уплашен. Светът, който си беше изградил, се рушеше и той усещаше, че скоро ще се срути върху него. Когато вдигна глава, видя индианец с бяло сако и махна нетърпеливо.

— Не съм те викал! Махай се! За какво си дошъл?… — Позна Поук, ахна ужасен и се сви на стола.

Поук вдигна пушката. Когато натисна спусъка, по кафявото му лице се плъзна лека усмивка.

Първият куршум проби дясното рамо на Хансън и обагри с кръв сакото му, а Поук разбра, че пушката криви надясно. Вторият куршум го улучи в устата и разби красивите му бели протези. Третият куршум пръсна мозъка му и го размаза по тефтера.

Така го намери капитан Теръл, когато пристигна след десет минути.

Сержант Биглър с плувнало в пот лице и с ярост в очите влезе в кабинета на Теръл. Теръл му бе възложил неблагодарната задача да се оправя с пресата, като предварително го бе инструктирал да не дава никаква информация. Реакцията на журналистите се отрази твърде зле върху кръвното налягане на Биглър.