Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Знаеш ли как ни наричат тия кучи синове? — попита той, като свиваше и отпускаше големите си юмруци. — Смотаните ченгета! Казват, че…

— Добре, Джо, не им обръщай внимание! — Теръл току-що беше говорил с кмета, който бе изпаднал почти в истерия. Но когато Теръл знаеше, че действа правилно, никаква истерия и никакви крясъци не бяха в състояние да го обезпокоят. — Седни… и пий едно кафе.

Биглър седна и си наля кафе в картонена чаша.

— Утре ще бъде ад с пресата, шефе — каза той и се опита да се успокои. — А довечера по телевизията… не ми се мисли!

— Каза ли им, че не разполагаме с никакви следи? Биглър трепна, щом си припомни.

— Казах им.

Теръл взе да пълни лулата си.

— Колко души си събрал?

— Шестима чакат отвън.

— Доведи ги.

В кабинета влязоха петима от най-добрите подчинени на Теръл начело с Лепски — Макс Джакъби, Дейв Фаръл, Джак Уолъс, Анди Шийлдс и Алек Хорн.

— Взимайте столове и сядайте — каза Теръл.

След известно суетене детективите се настаниха.

— Знаете какво е положението — започна Теръл. — Всички сте чели рапортите. Заподозрян номер едно е Поук Тохоло. Онези двамата, мистър и мисис Джак Алън, работят с него и могат да ни помогнат. Имате описанията им. Няма да е трудно да ги заловим, защото не знаят, че сме по следите им. Тъкмо за това ни критикува пресата. Ще даваме вид, че не разполагаме с нищо, и докато журналистите ни наричат „смотаните ченгета“, онези тримата ще са спокойни… а на нас точно това ни трябва. — Той спря, за да запали лулата си, и продължи: — Сигурен съм, че доста, от членовете на клуба са получили заплашителни писма за пари и са дали сумите, но никога няма да го признаят. Те са слаби и безпомощни, а от убийството на Хансън обезумяха съвсем. Хансън плати, но друг е открил парите преди Поук и затова последва тази трагична развръзка. Идеята пликът да се залепва под телефонния автомат е много умна. Обществените телефони непрекъснато се използват и е почти невъзможно да открием кой взима плика, ако нямаме описанието му. Те не са наясно какво знаем ние и толкова по-добре. Разбрахме, че използват телефонна кабина на аерогарата, и тъй като не предполагат, че ги подозираме, вероятно ще я използват отново. Макс, Дейв и Джак — вие отивайте веднага на аерогарата. Проверете всички телефони. Ако намерите плик, го оставяте, където е, и ми се обаждате. Ще отнеме доста време. Просто се правете, че звъните по телефона. И не забравяйте: възможно е да ви гледат и едно погрешно движение може да провали цялата операция. Не е нужно да ви обяснявам всичко подробно, нали?

Детективите кимнаха.

— Ако забележите някой от тримата, го проследете. Ще държите радиовръзка с Лепски. Искаме да ги хванем всичките. Ако видите и тримата, ги обградете, но внимавайте… опасни са. Бас държа, че само един от тях събира пликовете… вероятно момичето. Ако е то, проследете го и докладвайте. Ясно ли е?

Тримата мъже отново кимнаха.

— О’кей, тръгвайте!

Джак Уолъс откри плика под телефона в кабина В на аерогарата. Потръпна от вълнение, когато се облегна на телефонния автомат, прикри го с едрото си тяло и опипа плика с лявата си ръка, докато с дясната набираше номера. Имаше намерение да звънне на жена си, но когато откри плика, затвори и се обади на Теръл. — Намерих го, шефе. Кабина В.

Теръл пое дълбоко въздух: акцията се увенча с успех.

— Чудесно, Джак! Докладвай на Лепски.

Уолъс затвори и излезе от кабината, като хвърли поглед към възрастната жена, която нетърпеливо чакаше.

Лепски седеше в колата с включено радио, когато Теръл се обади.

— Джак намери илика в кабина В. Давай, Том! Операцията е в твои ръце… успех!

Лепски опипа полицейския колт 38 калибър под мишницата си и каза:

— Да, шефе. Ако нещо се случи, ще докладвам. — И затвори.

Уолъс отиде до колата на Лепски.

— Предупреди останалите — каза Лепски. — Аз ще отида вътре да огледам.

Той слезе от колата, прекоси обширния паркинг и влезе в чакалнята на летището. Предпазливо си пробиваше път през хората. Мина покрай телефонните кабини. Хвърли поглед на възрастната жена в кабина В, качи се по стълбите до полуетажа, където бяха контролните служби. Оттам по-ясно се виждаше кабина В.

— Съжалявам, сър — каза му едно момиче, — не можете да останете. Тук е само за служители.

Лепски се обърна и го погледна.

Беше дребно, хубаво и тъмнокосо; носеше жълта блуза и черна мини пола — униформата на авиолиниите на Парадайз Сити. Огледа продължително краката му и когато момичето се засмя смутено, се превърна изцяло в полицай.