Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Тя го погледна студено.

— Щях ли да съм тук, ако имаше?

Чък въздъхна дълбоко. Два бона!

— Какво ти става — я запита, когато излязоха на магистралата. — Кажи ми, по дяволите, какво ти става?

— И аз бих искала да знам! — Мег се замисли. — Как само ми се иска да знам!

Скоро ще се отърве от нея, каза си Чък. И тя беше луда като индианеца! Но има ли значение, щом ще зареже и двамата? А сега — аерогарата. Дори и да липсваше плик, вече беше събрал две хиляди и шестотин долара! Боже! С толкова много мангизи можеше да направи каквото си иска.

Пристигнаха на аерогарата. Стрелките на големия часовник в чакалнята показваха 12.15.

Чък намери място сред колите, наредени на големия паркинг. Усети собствената си миризма на пот, когато дръпна ръчната спирачка.

— Давай, малката… последен тур! Хайде, хайде… размърдай се!

Мег слезе, пресече асфалта и тръгна към аерогарата. Чък се огледа, за да види дали няма някой наоколо, после извади пликовете от жабката и ги отвори с ножа си. Парите се разпиляха но коленете му.

Като че доиш крава! Като че береш череши! Ама че сладка работа.

Преброи парите, сложи ги в един от пликовете, а останалите захвърли на задната седалка. Претъпкания плик прибра в жабката.

Ако и последният снесе, ще станат три хиляди и сто долара!

Боже мой! Боже мой!

Удари с юмрук но волана.

„Хайде! Идвай! — помисли си. — Идвай вече, тъпа кучко! Да се махаме оттук!“

Той си мечтаеше за момента, в който ще излезе на магистралата, ще отвори вратата и ще я изхвърли навън.

Представи си я как стои и гледа след него.

Боже! Кога ли ще стане това?

Лепски пое поста от 11.00. Джакъби докладва, че до момента няма нищо. Пликът беше все още там. Останалите детективи, вече отпочинали, застанаха отново по местата си.

— Можем да си чакаме със седмици. — Лепски беше вкиснат, когато седна на стола и запали цигара.

— Ще донеса кафе — каза Джакъби и излезе.

Точно тогава чуха гласа на Биглър по предавателя. Двамата мъже застинаха.

Той им съобщи, че мъж и жена… без индианеца, са тръгнали в посока към тях. Патрулните коли са ги изгубили.

— Отивай долу в чакалнята, Макс — каза Лепски, щом Биглър приключи. — Сега е моментът.

Джакъби излезе, а Лепски веднага уведоми и останалите четирима детективи по радиопредавателя.

Едва в 12.15 безкрайното им чакане бе възнаградено.

Джакъби пръв я забеляза. Когато стигна до телефонните кабини, Лепски също я видя. Той я огледа изпитателно: висока, с руса провиснала коса, мръсна, с намусено лице и мазна кожа. Когато я видя да влиза в кабина В, той се убеди, че това е жената, която търсят.

Натисна копчето на предавателя.

— Изглежда, пристигна! Блондинка, бял пуловер, тесен син панталон. В момента е в кабината. Не я заобикаляйте… следвайте я от разстояние! — И затвори.

После излезе от кабинета и се спусна бързо по стълбите в чакалнята.

Момичето си тръгна, като полюшваше чантата. Джакъби го последва.

Лепски се стрелна към телефонната кабина точно когато огромен дебел мъж отваряше вратата.

— Полиция! — изръмжа Лепски, избута мъжа и опипа автомата отдолу. Плика го нямаше. Той заобиколи дебелака, който го гледаше опулен, и бързо настигна Джакъби.

Тази беше жената!

Включи предавателя:

— Тя е! Сега излиза! — Спря за момент навън, докато тя вървеше към паркинга. После кимна на Джакъби, който се отправи към колата си. — Пресича паркинга, Дейв! Карай на северния изход и чакай! Анди! Ти отивай на южния!

Изключи предавателя и скочи в колата при Джакъби. Радиопредавателят бе включен и във въздуха се носеха инструкциите към шестте патрулни коли, които обикаляха на около миля от аерогарата.

Шофьорите на патрулните коли знаеха какво да правят. Всяка се насочи към изходите на града. Това им беше работата. Ако буикът се върнеше към града, трите коли на аерогарата щяха да го проследят.

Изведнъж прозвуча гласът на Дейв Фаръл:

— Северният изход, Том. Напускат града. Тръгвам след тях.

— Давай — каза Лепски и Джакъби запали двигателя.

Дейвид Джаксън младши си легна пиян и се събуди също пиян. Тази сутрин трябваше да посрещне майка си на аерогарата. Връщаше се от Ню Йорк, където беше на гости. Той обичаше майка си, но безумно му се искаше да не идва в Парадайз Сити точно когато имаше бал в Испанския хотел. Но държеше на нея. Тя бе опората му и имаше моменти, когато й беше благодарен. Знаеше, че тя изглажда отношенията между него и баща му. Ако не беше нейната неотклонна и постоянна интервенция, Дейвид Джаксън младши отдавна да бе лишен от наследство. Откакто баща му притежаваше петнайсет милиона, мисълта да остане без наследство силно го вълнуваше, както би се изразил Дамън Ръниън.