Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Кой е шефът тук? — попита Лепски и показа значката си.

След секунди седеше в един от кабинетите и с включен радиопредавател оглеждаше чакалнята и кабина В през витрината.

Лепски бе свикнал да чака. Това беше част от полицейската работа. Първите четири часа едва се влачеха. В края на всеки час някой от хората му проверяваше дали пликът е все още в кабината.

За да не стои без работа, Лепски оглеждаше хората, които ползваха телефоните, но никой не отговаряше на описанията на онези трима. След пет часа Макс Джакъби го смени и Лепски легна да подремне на леглото с колелца, което му отпусна шефът на контролния екип.

Съня си прекара със стюардесата. Лудориите й го смайваха. Разочарова се, когато се събуди.

Първото нещо, което направи Чък, когато стана, бе да стегне буика. Отиде до сервиза, напълни резервоара, провериха му гумите и акумулатора и допълниха с вода радиатора. Монтьорът подмени и две от свещите Щом вземеха парите, ги чакаше дълъг път и нищо не трябваше да се оставя на случайността. Операцията беше към края си. За него двете хиляди долара и колата означаваха нов живот. Бе твърде ограничен, за да мисли какво ще се случи, когато парите свършат. Живееше ден за ден. Винаги можеха да намерят още пари, ако измислят друг хитър план. Защо да се притеснява предварително?

Доволен, че колата вече е в отлична форма, той се върна и я паркира на брега. Погледна си часовника. 10.43. След половин час започваха работата. Седна на слънце и зачете листчето от Поук. Реши да остави аерогарата за най-накрая. Оттам щеше да поеме по магистрала 25 към Лос Анжелос. Затова ще започне с хотел „Адлон“.

Беше казал на Мег да се срещнат на брега. Запали цигара и седна на кея. От тази страна пристанището беше празно. Корабите, с които събираха сюнгери, бяха отплували От другата страна на пристанището се виждаха яхтите, моторниците и платноходките на богаташите. Той хвърли фаса във водата, потърка с длан късия си дебел нос и се опита да се отпусне.

Чък никога не четеше вестници, нито пък слушаше радио. Живееше в своя малък, ограничен свят. Затова не знаеше нищо за убийството на Хансън и за последвалия вой в печата.

Сякаш доиш крава, бе казал Поук.

Чък се ухили неловко. Не е баш така, но горе-долу. Може би е по-опасно да доиш крава. Питаше се как ли ще реагира индианецът, като разбере, че и него са го издоили.

Малко след 11.00 тръгна към колата.

По това време на деня кеят бе изпълнен с индианци, рибари, туристи с камери и моряци от луксозните яхти. Хората се запътваха към баровете, за да пийнат първото си питие за деня. В края на кея имаше група туристи, които гледаха разтоварването на лодка с омари.

Мег си проправи път през тълпата и се качи в буика. Беше облякла мърлявия си бял пуловер и протрития тесен панталон. Дългата й провиснала коса се спускаше по раменете.

Чък се настани зад волана. Завъртя ключа и запали двигателя.

— Потегляме, малката — каза той. Опита се да го каже уверено, но беше разтревожен. Следващите два часа щяха да са опасни. Чудеше се дали Поук е на сергията за плодове. Огледа смутено нагоре и надолу претъпкания кей.

Мег не отговори и той я изгледа свирепо. Тя изглеждаше спокойна и той погледна ръцете й: изобщо не потрепваха и това го ядоса. Бе така дяволски хладнокръвна и той осъзна, че нищо не я интересува. Това беше опасно: да поемаш рискове, без да те е грижа. Почувства как сърцето му се сви от страх при мисълта, че някое ченге можеше да й се нахвърли.

— Приберем ли парите, изчезваме. Отиваме в Лос Анжелос… там е много гот. С две хиляди долара ще си караме кефа — каза той.

Тя продължаваше да мълчи. Гледаше през прозореца на колата с безизразно лице и той почувства яростно желание да я удари, но сега не беше подходящият момент.

Спомни си за предишната вечер. Пожела я страстно. Но тя лежеше под него като пън. Нищо не беше в състояние да я възбуди и накрая желанието му премина — той се отдръпна с отвращение от нея.

Когато включи на задна, за да излезе от паркинга, си помисли, че достатъчно се е занимавал с нея. Ще я зареже, и нея, и индианеца. След като вземат всичките пликове и излязат на магистрала 27, ще спре и ще я изхвърли. С две хиляди долара ще си намери мацка, която да не се държи с него като дървенячка. Голяма нула! Така ли го беше нарекла? О’кей, ще я остави, но нека да вземат пликовете.

— Първо отиваме в „Адлон“, кабина 6. Слушаш ли ме?

— Да — отвърна Мег.

Те слязоха с колата от оживения кей и тръгнаха по една странична улица, която щеше да ги изведе на булеварда. Точно по това време патрулиращият полицай О’Грейди стоеше на ъгъла на същата улица и булеварда.