Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Поогледай се добре Макс… тук има нещо.

Джакъби затвори телефона.

— Не казвайте, нищо — подхвърли с отвращение Бърта. — Само не ми казвайте, че ченгетата ще накацат тук като пчели на мед.

Джакъби се засмя.

— Меко казано, мисис Харис.

По това време луксозният бар на Клуб 50 беше празен.

Лепски завари Бока Тохоло сам. Той спокойно нареждаше маслини, солени бадеми и други подобни в кристални чинии, за да са готови за върховия момент след няколко часа.

Бока Тохоло беше нисък, слаб, с прошарена коса и черни лъскави като мъниста очи. Когато видя Лепски да влиза в слабо осветеното помещение, той остави тенекията с осолените бадеми и сбръчканото му тъмно лице стана безизразно. Познаваше полицаите от пръв поглед. Самият факт, че полицай може да дойде тук, при богоизбраните, му подсказа, че има нещо сериозно. Но съвестта му беше чиста и той погледна Лепски без да трепне.

— Вие ли сте Тохоло? — попита полицаят.

— Да, сър… така се казвам — отвърна тихо старият човек.

— Аз съм Лепски… от полицейския участък. — Той се покачи на едно от столчетата. Опря лакти на излъскания плот на бара и погледна индианеца изпитателно, но без капка враждебност.

— Да, сър.

— Говорих с мистър Хансън. Паметта му не е много добра. Помислих си, че може вие да ми помогнете.

Старецът напълни нова чиния с бадеми.

След кратка пауза Лепски продължи:

— Попитах мистър Хансън дали някога тук е работил млад индианец, около двайсет и три годишен, с гъста черна коса. Мистър Хансън не можа да се сети. Вие можете ли да ми кажете нещо?

— Да не говорите за сина ми, сър?

На Лепски и през ум не му беше минало, че нещата може да са толкова прости.

— Синът ви ли? Той тук ли работи?

Старецът поклати глава.

— Започна много добре. Идеален е за барман, по-добър и от мен. Има талант, но мистър Хансън реши, че е много млад, и го уволни.

Лепски погледна индианеца изпитателно. Направи му впечатление смразяващата омраза в очите му.

— А сега къде е синът ви?

— Не знам, сър. Напусна града. Не съм го виждал от четири-пет месеца. Надявам се, че си е намерил добра работа в някой бар. Бива го.

— Колко време работи тук, преди мистър Хансън да реши, че е твърде млад?

— Колко ли? Ами около девет седмици.

— Освен мистър Хансън някой друг смяташе ли, че е прекалено млад?

— Не, сър, никой не се е оплаквал от сина ми.

Лепски се замисли и задъвка палеца си.

— Имало ли е някакви недоразумения между мистър Хансън и сина ви? — попита той накрая.

— Това не е моя работа, сър.

„Ударих на камък“ — помисли си Лепски.

— Разкажете ми за сина си, Тохоло. Защо не ви пише? Не се ли разбирахте?

Тохоло гледаше надолу в тъмните си, слаби ръце.

— Синът ми някакви неприятности ли има, сър?

Лепски се поколеба. После реши да играе с открити карти. Рискуваше да му се затръшне вратата в лицето, но можеше и да извади късмет.

— Чувал ли си за Екзекутора?

Тохоло вдигна поглед и го изгледа.

— Да, сър.

— Знаем, че убиецът е индианец — започна Лепски внимателно. — Убил е двама членове на този клуб и една жена, свързана с друг член на клуба. Той е луд. Трябва да го открием, преди да е убил някой друг. Знаем, че е млад. Търсим някаква следа. Затова ви питам — що за човек е вашият син?

Лицето на стареца стана пепеляво.

— Мислите ли, че синът ми може да извърши това, сър?

— Не съм казал такова нещо. Но трябва да проверим. Търсим душевноболен индианец, който, изглежда, е бил добре запознат с членовете на клуба. Какво точно се е случило между Хансън и сина ви?

По лицето на Тохоло се изписа отчаяние. Той взе една чаша и започна да я лъска. Лепски видя, че ръцете му треперят.

— Не знам нищо, сър. Мистър Хансън мислеше, че синът ми е твърде млад, за да работи тук.

— Имате ли снимка на сина си?

Тохоло замръзна. Остави чашата и се насили да вземе друга.

— Не, сър. Ние, индианците, рядко се снимаме.

— Какви бяха отношенията на сина ви с членовете на клуба?

Като наблюдаваше стареца, Лепски разбра, че тези въпроси го съкрушават.

Ако продължава по същия начин, нещо може да излезе наяве.

— Какво питахте, сър? — гласът му беше дрезгав.

Лепски повтори въпроса си.

Тохоло като че ли трепна.

— Надявах се, сър, че синът ми ще привикне с изискванията, на които трябва да отговаря един добър слуга, но понякога му беше трудно.

Лепски премисли внимателно думите му.

— Искаш да кажеш, че синът ти е смятал непоносими тези богати дърти мижитурки?