Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Толкова млад? — Хансън примига. — Не… не… всичките индианци са по-възрастни. Работят тук от години… от много години, а колкото до ризата на цветя… — Той отметна глава назад и се засмя.

На Лепски смехът му наподоби цвилене на кобила.

— Разбирам… но влезте ни в положението — каза той, — двама от членовете на клуба бяха убити. А третият се самоуби: приятелката му също бе убита. Питаме се дали има някаква връзка между убиеца и клуба. Знаем, че е индианец семинол. Разбирате ли? Може някой от персонала да преследва членовете на клуба ви.

Високомерна усмивка разкри протезите на Хансън.

— Уверявам ви, драги приятелю… имате абсолютно, абсолютно погрешно мнение. Нашите прислужници работят тук от години… от години, разбирате ли. Те ни обичат. Не можете да си представите. Тези индианци са много предани. Истински ни обичат.

— Не е ли възможно все пак някой от тях да има зъб на клуба? — настоя Лепски. — Някой, който да си е въобразил, че към него са се отнесли лошо?

— Да са се отнесли лошо? — Хансън бе истински шокиран. — С персонала винаги се отнасяме великолепно. Ние сме като голямо щастливо семейство.

Лепски пое дълбоко дъх.

— Никога ли не е имало причина да уволните някого: някой, който, са речем, не отговаря на изискванията ви?

Хансън си играеше със златна автоматична писалка. Тя се изплъзна от пръстите му и се търкулна по бюрото. Той трепна, сякаш го заболя зъб. Реакцията му не убегна на Лепски.

Последва дълго мълчание, после Хансън вдигна писалката и отново си заигра с нея.

Мислите му се върнаха към младия индианец. Преди колко време беше… четири месеца. Вече беше забравил инцидента, но сега паметта му възкреси спомена със заплашителна яснота. Как му беше името? Тохоло? Да… Баща му работеше в клуба от двайсет години. Спомни си как старецът го помоли да вземе сина му на работа в клуба. Когато го видя, той се съгласи… беше прекрасно, добре сложено момче! Но какъв дивак! В момента, в който му се усмихна… бяха сами в умивалнята, тогава го докосна. Хансън трепна. Какъв дивак! Беше ужасяващо. Трябваше да го отстрани. Изглеждаше толкова потаен. Трябваше да се отърве от него. Обясни на баща му, че момчето е още много младо, за да работи в клуба. Старецът само го изгледа.

Хансън се размърда неспокойно на стола. Още си спомняше презрението в черните му очи.

Обаче никога нямаше да разкаже на този отвратителен детектив за Тохоло. В момента, в който се опита да обясни… не! Невъзможно!

— Спомняте ли си да е имало някой индианец, когото да сте изгонили? — повтори Лепски.

Суровият полицейски глас лазеше по нервите на Хансън.

— Не се е случвало от години. Знаете как става. Остаряват. Тогава ги пенсионираме.

Лепски усети, че тук има нещо.

— Имате ли списък на персонала?

Хансън примигна. Извади копринената носна кърпа и попи слепоочията си.

— Разбира се.

— Мога ли да го видя?

— Уверявам ви, само си губите времето. Лепски се облегна на стола.

Мършавото му лице за Хансън беше като на ястреб.

— Плащат ми, за да си губя времето — отвърна той. — Да не би да не искате да ми го покажете?

Лепски го наблюдаваше мрачно.

— Искам да го видя.

— Разбира се.

Хансън отвори едно чекмедже на бюрото си и подаде на Лепски книга с кожена подвързия.

Лепски разгледа внимателно имената, които не му говореха нищо, но сега вече беше убеден, че Хансън се опитва да скрие нещо.

— Искам копие от списъка. Ще разпитаме всички — каза той рязко и остави книгата на бюрото.

— Разбира се.

Хансън не помръдна от мястото си. Двамата мъже се наблюдаваха. Накрая Лепски каза:

— Ще почакам.

— Разбира се.

Разтреперан, Хансън стана, взе книгата и отиде в другия кабинет. След около пет минути той се върна и подаде лист на Лепски.

— Заповядайте… няма полза, но все пак го вземете…

Лепски прочете имената и погледна строго Хансън.

— Един липсва. В регистъра бяха вписани петнайсет души. А тук са само четиринайсет.

Лицето на Хансън се изкриви.

— Извинете. Не можете да си представите какви неприятности имам с обслужващия персонал. Секретарят ми е пълен идиот!

— Така ли? — Лепски протегна ръка към регистъра, който Хансън продължаваше да държи. Той му го подаде.

— Тохоло? Кой е той? — попита Лепски.

Хансън облиза пресъхналите си устни.

— Изпуснал е Тохоло? Много странно! Та той е най-възрастният и най-опитният! Уверявам ви, не бива да обръщате внимание. Тохоло! Но защо? Та той работи при нас от двайсет години!