Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Не… не… отивай си! Не ме гледай така! Върши си работата!

— Да, сър.

Когато Джаксън излезе, Уолбек с усилие се изправи на крака. Отиде до барчето и си сипа една солидна доза бренди. Изпи го и изчака алкохолът да окаже въздействието си. Докато чакаше, си блъскаше главата като затворена в капан мишка.

— Екзекутора!

Сети се за Маккуин, за мисис Дънк Браулер и за любовницата на Ридъл… а сега и Манди!

Този човек беше луд, а полицията не можеше да направи нищо.

Неуверено се приближи до масата и отново се загледа в писмото.

Дали да каже на полицията? Или да потърси адвоката си? Какво ли може да се направи?

Не… най-доброто… най-сигурното е да плати. И то веднага! Ще отиде в банката, ще вземе парите, после — на аерогарата. Не са много пари… петстотин долара… нищо работа!

Поук Тохоло с раница на гърба влезе в чакалнята на аерогарата и се смеси с чакащите пътници. Намери свободно място близо до телефонните будки, седна и сложи раницата между краката си. Никой не му обърна внимание — той веднага се сля с останалите. Имаше няколко индианци семиноли с ризи на цветя и тесни панталони, които чакаха самолета на малки групички. Поук отвори вестник и зачете спортната страница.

Малко след 11.30 видя как Уолтън Уолбек влиза в чакалнята. Много пъти го беше виждал в клуб 50 и веднага го позна. Уолбек отиде до кабина А. Едно момиче говореше но телефона и Уолбек зачака, като нервно се оглеждаше наоколо и леко бършеше слепоочията си с копринена кърпа.

Най-накрая момичето приключи с разговора, излезе от кабинката и бързо се отдалечи. Уолбек влезе и затвори стъклената врата. Гърбът му закриваше това, което правеше.

След няколко минути излезе, огледа се крадешком наляво и надясно и бързо тръгна към изхода.

Поук огледа претъпканата чакалня. Изкушаваше се да отиде, за да види дали парите са там, но се въздържа. Вече беше поел доста голям риск със самото идване тука.

Дали Уолбек бе уведомил полицията? Може би му бяха казали да изпълни инструкциите, а сега чакаха кой ще прибере парите.

Поук отново огледа наоколо. Никой не му приличаше на ченге, но това не означаваше нищо. Ако Уолбек беше казал на полицията, ченгетата щяха да са скрити някъде, откъдето ще могат да наблюдават телефоните и внезапно да се появят.

Той продължи да чете вестника, от време на време влизаха хора в кабина А. Парите — ако бяха там — трябваше да са прикрепени към долната част на автомата и надали някой щеше да ги открие, освен ако специално не ги търсеше.

Най-накрая стана и тръгна непринудено към изхода, където спираха автобусите за града.

Спря се на вратата, сякаш се сети за нещо, после се върна към телефонните кабини, влезе в кабината срещу онази на Уолбек, и затвори вратата.

Чък си погледна часовника. Беше 11.45. Той седеше на леглото и пушеше: в краката си имаше вече куп фасове.

Мег седеше на стол до прозореца и гледаше оживлението навън. Знаеше, че Чък очаква нещо, но вече се бе научила да не задава въпроси.

При телефонния звън и двамата подскочиха.

Чък грабна слушалката.

— Чък!

Той позна гласа на Поук.

— Да.

— Аерогарата… кабина А — каза Поук и затвори. Чък също затвори. Усети вълнение. Знаеше, че Поук няма да се обади, ако не е сигурен, че парите са там… Значи номерът е минал!

— Трябва да излезеш! — изгледа Мег. — Слушай внимателно. Ще вземеш автобуса за аерогарата. Нали знаеш къде е спирката?

Тя кимна мрачно.

— Когато стигнеш на аерогарата, ще влезеш в чакалнята. Вдясно има телефонни кабини. Всяка си има буква: А, В, С и т.н. Ще влезеш в кабина А. Сега внимавай: ще набереш този номер — той й подаде къс хартия. — Това е номерът на Центъра за туристическа информация в града. Ще попиташ къде има безплатен плаж.

Мег слушаше, а очите й бяха ококорени.

— Трябва да имаш някаква причина, за да влезеш в кабината — продължи Чък, — ченгето може да те пита. Може да поиска да знае защо си на аерогарата. Кажи му, че си на почивка и си мислела, че ще е забавно да разгледаш аерогарата… кажи му, че харесваш аерогарите. — Той я гледаше внимателно. — Никакво ченге нищо няма да те пита, но е добре да си подготвена, ако нямаш късмет. Ясно ли е?

Тя кимна.

— О’кей. Сега слушай… докато набираш номера, опипай телефонния автомат отдолу. Ще има един плик, залепен с лепенка. Прибери го в чантата си. Гледай никой да не те види. Разбра ли?

Тя облиза устни.

— Защо не отидеш ти? Защо аз? — попита пресипнала.