Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Кръстоса крак, после го свали. Стисна юмруци, удари се по коленете, усети се и със страх огледа пътеката на автобуса. Никой не й обръщаше внимание. Искаше й се да изкрещи на тези пет души: „Помощ!“

Има само един изход, каза си тя и се помъчи да се успокои. Веднага да отиде в Маями. От Маями ще тръгне на север, колкото се може по-далече от Парадайз Сити. Трябваше да изчезне: да забрави за Чък и да започне всичко отначало.

След като веднъж взе това решение, започна да мисли по-спокойно.

О’кей, това го реших. На няколко мили беше спирката на Грейхаунд. Ще помоли шофьора да спре там. Ще взема автобуса до Маями. Оттам…

Изведнъж я обзе отчаяние.

Всичките й дрехи бяха в онази противна стая на дебелия индианец. Нямаше нищо. Какви си ги измисля? Как ще стигне до Маями? Имаше по-малко от два долара в чантата! Пак се загледа през прозореца.

Два долара ли? Има петстотин долара! Можеше ли да използва тия пари? Щеше ли да стане съучастничка или както там се казва в полицията? Но пък щеше да се измъкне! Щеше да избяга от този кошмар! Трябва да е луда, за да не използва парите.

Побиха я тръпки.

С петстотин долара може да отиде до Ню Йорк. Там ще е в безопасност… може да си намери и работа!

Спря да трепери и си възвърна увереността. Отвори скришом чантата и опипа отново парите, без да ги вади от плика.

Ще го направи. Почувства облекчение.

Край с Чък! Край с Поук! Край с полицията!

Твърдо решена да не се колебае повече, затвори чантата, стана и тръгна по пътеката към шофьора.

— Бихте ли спрели на спирката на Грейхаунд? — попита, учудена колко е спокоен гласът й. — Не е далеч, нали?

Шофьорът имаше пет дъщери. Всички бяха хубави, добри и чисти: най-голямата беше колкото това момиче — си помисли той. Беше щастливец! Слава Богу, дъщерите му бяха с добро държание. А тази? Усети миризма на застояла пот. Погледна мръсните й дрехи. Слава Богу, че не й е баща!

— Не… на около две минути — отвърна, без да я погледне. — Ще спра.

— Благодаря. — Мег се върна на мястото си.

След няколко минути автобусът спря на спирката на Грейхаунд. Мег вече беше минала напред. Насили се да се усмихне, когато слизаше:

— Благодаря ви!

— И аз ви благодаря! — отвърна шофьорът с целия си сарказъм, включи на скорост и потегли.

Стиснала силно чантата, Мег се запъти към гишето за билети.

— Здравей!

Гласът я прободе сякаш с нож. Тя се обърна и се вкамени.

Чък бе подал глава през прозореца на буика и се хилеше.

— Искаш ли да те закарам, малката?

Елиът Хансън беше един от най-великите бриджьори в света, но фактът, че беше хомосексуалист и не даваше пет пари за състезателния бридж, го принуждаваше да се задоволи с длъжността секретар на Клуб 50.

Този горещ слънчев следобед той седеше зад бюрото си и гледаше детектива Лепски, както човек би гледал голям многокрак паяк, попаднал случайно в банята му.

Елиът Хансън беше висок, хубав и внушителен мъж. Гъстата му бяла коса се спускаше до яката на ризата. Безупречните му изкуствени зъби, които миеше поне три пъти на ден, блестяха, когато се усмихваше. Претендираше да е на шейсет години, но дори да прибавехте отгоре още седем, пак щяхте да сте далеч от истината. Общуваше единствено с най-богатите. Живееше в лукс и пиеше вино само реколта ’29 или ’59. Живееше в своя малък луксозен свят в клуба, но не би имал нищо против, дори и сега, да опипа в тоалетната някой хубавец, ако му хващаше окото.

Шефът на полицията Теръл реши, че единственият, който може да се справи с Хенсън, е Лепски — изключително практичен, не беше сноб, богатите не му правеха впечатление, а отгоре на всичко беше и амбициозен.

— Да, моля? — попита Хенсън с мек, мелодичен глас.

Извади парфюмирана копринена кърпичка от ръка-ва си и я размаха под елегантния си нос.

С полицейски глас, от който Хансън трепна, Лепски обясни целта на посещението си.

Елиът Хансън беше англичанин. Дълги години той бе любимец на един Дук, докато Дука не си взе белята с някакъв скаут. После, когато английската полиция започна да се отегчава от мероприятията на Хансън, той напусна страната и с удоволствие прие да стане секретар на най-изискания бридж-клуб във Флорида.

Сега слушаше Лепски и не можеше да повярва на ушите си.

— Това е невероятно, човече! Някой от обслужването. Не! Не! Немислимо!

Лепски мразеше хомосексуалистите също толкова, колкото Хансън — ченгетата. Той се раздвижи неспокойно.

— Търсим индианец. Описанието, с което разполагаме, е следното: между двайсет и три и двайсет и пет годишен, с гъста черна коса, облечен в риза на цветя и тъмни тесни панталони. Работи ли такъв индианец при вас?