Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

С безизразно лице Поук отвърна, че ще внимава, а очите му пламтяха.

Полицаят Уоргрейт се прозя, протегна мускулестите си ръце; жадуваше за една цигара. Беше 02.45. От два часа стоеше на паркинга зад клуба Пелота. Сержант Биглър го бе инструктирал.

— Слушай, Майк — беше казал Биглър, — единственият начин да се стигне до стаята на момичето е през аварийния изход. Тя е единственият ни свидетел. Постарай се никой да не се добере до нея.

Уоргрейт усещаше болки в краката си. Не вярваше, че момичето е в опасност, но за това му плащаха и той обикаляше, копнееше за една цигара и се самосъжаляваше.

Поук заобиколи сградата като призрак, облечен целият в черно, и се долепи до стената в тъмното. Имаше нож. Наблюдаваше как Уоргрейт обикаля наоколо и чакаше.

От клуба се носеха удари на барабан и пронизващи звуци от саксофон.

Уоргрейт спря да обикаля и се спря на аварийната стълба. Той огледа претъпкания с коли паркинг, осветен от лунната светлина. Никой нямаше да се появи, докато не затвореха клуба след около половин час. Накрая той не се стърпя и извади една цигара. Като драсна клечката, Поук хвърли Ножа.

Воят на саксофона заглуши вика на Уоргрейт. Поук се приближи, извади ножа, изтри го в ръкава му и се заизкачва но аварийната стълба.

Имената на шестте компаньонки бяха изписани на вратите.

Агентът им настояваше за това.

— На момичетата им харесва да бъдат звезди — каза той, когато оформяха договора с управителя на клуба. — Искате да са щастливи, нали?

Ето защо Поук нямаше проблеми да открие стаята на Манди Лукас. Когато отвори вратата, в лицето го лъхна миризма на изветрял парфюм и на пот.

Лунната светлина осветяваше заспалото момиче. Откакто стана най-важният свидетел, Манди спря да работи в клуба и спеше непрекъснато, което за нея беше нещо непознато.

Тя си мечтаеше за телевизионния триумф, преживяваше отново вълнуващия момент, когато за първи път застана пред телевизионните камери.

Когато Поук запуши носа и устата й с ръката си, облечена в ръкавица, тя се събуди. Докато тялото й с ужас се гърчеше, хватката му я затягаше. Той заби ножа в гърдите й и острието я прободе в сърцето.

Уолтън Уолбек откри сред пощата си първото от поредицата писма, които щяха да получат през седмицата и други богати членове на Клуб 50.

Уолбек, висок, блед и женствен, беше наследил значително богатство от баща си и освен че играеше превъзходно бридж, не бе работил никога в живота си. Сега, на шейсет и пет години, се бе превърнал в напаст за познатите — приятели нямаше, — отегчаваше се сам от себе си и се ужасяваше от смъртта.

Тази сутрин беше по-нервен от друг път, докато ядеше рохките яйца и четеше сутрешната поща. Ужасната смърт на мисис Дънк Браулер го бе потресла. Той мразеше от все сърце старата жена, но я одобряваше като партньорка за бридж. Да умре но такъв начин! Ужасно. Ами наглият коментатор, който водеше сутрешните новини в 8.00: „Полицията изглежда безсилна да направи каквото и да било.“ Това наистина го разтревожи. И ето, последва убийството на тази жена… Манди или как беше… прободена с нож! И полицаят, който я пазел, също прободен! Защита! На това ли му вика защита полицията!

Нервите му съвсем се опънаха, когато прислужникът Джаксън изпусна нещо в кухнята.

Посегна към следващото писмо. Видя плик, адресиран до него с размазани печатни букви, които го накараха да свие устни с отвращение. Поколеба се, но го отвори, извади лист, препънат на две и го разтвори.

С разкривени печатни букви се мъдреше следното съобщение, което накара сърцето му да заблъска лудо, а по гръбнака му да полазят ледени тръпки:

„Искаш ли да останеш жив? Изпълни точно следните инструкции: сложи пет стодоларови банкноти в плик, а плика залепи от долната страна на телефонния автомат в кабина А в чакалнята на аерогарата до 12.00 часа днес.

Освен ако не предпочиташ да си мъртъв.

Полицейска закрила? Питай Манди Лукас.

Сложи и тази бележка в плика, за да си осигуриш бъдещата безопасност.“

Уолбек изпусна бележката като попарен. Обхвана го паника. Той скочи и тръгна към телефона. После се спря. Сърцето му биеше толкова силно, че чак му прималя.

— Джаксън! — изкрещя той и се тръшна на стола. — Джаксън!

Прислужникът му, който го търпеше вече десет години, дойде до вратата, без да бърза. Беше около година по-млад от Уолбек, но изглеждаше по-стар.

— Викахте ли ме, сър?

Уолбек го изгледа втренчено и разбра с известно чувство на обреченост, че Джаксън не само беше безполезен, но може би щеше да се радва, че му се е случило такова ужасно нещо. Уолбек нямаше никакви илюзии относно чувствата на Джаксън към него.