Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Боже Господи! — Хедли се облегна назад. — Тази жена описа ли го?

— Да. Тя е доста тъпа, но твърди, че ще го разпознае навсякъде. Такова твърдение е много съмнително. Често сме имали свидетели, които се кълнат, че ще познаят престъпника, а когато им покажем няколко човека, винаги се провалят. Тя казва, че този мъж е индианец, а това съвпада с впечатлението на Андерс. Според нея бил около двайсет и пет годишен, с гъста черна коса, хубава фигура и бил индианец. Облечен е с шарена риза на жълти цветя и тъмносини тесни панталони.

Хедли удари по бюрото.

— Е, най-накрая това наистина е нещо! Взехте ли отпечатъците му от пушката?

— Не. Той е знаел какво прави. Не е оставил никакви отпечатъци.

— Даде ли описанието му на журналистите?

— Не. — Теръл погледна към Хедли. — Трябва да им го дадем, разбира се, но си помислих, че е по-добре първо да говоря с теб. Не е нужно да ти напомням, че повече от сто индианци семиноли работят на най-различни места в града; значителна част от тях са млади, а повечето носят ризи на цветя и дочени панталони… това е нещо като униформа. За повечето хора всички индианци си приличат. Това описание ни помага, но може да ни създаде и неприятности.

— Разбирам. — Хедли се замисли и се намръщи. — Разбирам какво искаш да кажеш, но нямаме друг избор, Франк. И двамата ни критикуваха, че не сме открили нищо. Веднага ще свикам пресконференция. Това е новина, която не можем да пренебрегнем.

Теръл кимна.

— Хората ми вече са се разпръснали из индианския квартал. Този мъж е местен човек. Сигурен съм. — Той стана. — Иска ми се момичето да беше казало, че е бял.

— Все пак имаме нещо — каза Хедли и посегна към телефона.

Когато Теръл излезе, той чу как Хедли вика секретаря по печата.

Мег лежеше на леглото и гледаше голямата синя муха, която се разхождаше по тавана. Според часовника й трябваше да е някъде към обяд. А може би и по-късно. Той винаги изоставаше с по десет минути на час и ако тя не се сетеше да го премести, не се знаеше с колко е изостанал, но не й пукаше.

Тя бе не само отегчена, но и разтревожена.

Чък беше излязъл, докато е спала, и досега нямаше и помен от него. Не си даваше труда да стане, за да си направи кафе. Пиеше й се, но усилието, което трябваше да употреби, й се струваше прекалено голямо. Толкова по-лесно беше да лежи и да гледа мухата, отколкото да нрави каквото и да било.

След малко мухата отлетя и Мег й завидя. Искаше й се и тя да може така: да отлети. Трябва да е чудесно — просто да литнеш, да не мислиш за нищо, да кацнеш на парче месо, да хапнеш, после отново да хвръкнеш… щастлива муха!

Тя затвори очи и се унесе в дрямка. Не й костваше никакво усилие. Това бе единственото нещо, за което я биваше.

Когато се събуди, мухата отново стоеше на тавана. Мег усети как гори и лепне. Погледна апатично към часовника си. Показваше 14.35. Не може да бъде толкова късно, помисли си тя, като гледаше как мухата се движи по тавана. Чудесно е да можеш да правиш това. Бих искала и аз да мога… просто да ходя по тавана с главата надолу. После изведнъж усети как я обхваща вледеняващ страх. Какво става с Чък? Тя седна и отметна чаршафа. Беше излязъл от часове! Дали не я е изоставил?

Разтревожена стана, отиде до прозореца и го отвори. Надникна навън, погледна към бараката, която служеше за офис на мотела. Видя мисис Бърта Харис да ходи нагоре-надолу. На паркинга нямаше коли. Къде беше Чък? Тя отново погледна часовника си. Не можеше да е толкова късно! Обхваната от паника, навлече ластичния си панталон, нахлузи един мръсен пуловер, обу си сандали и тръгна към вратата. Като мина покрай малкото стенно огледало, Мег се погледна и спря.

Господи! Изглеждаше ужасно!

Нахълта в банята и си плисна вода на лицето. После се избърса и среса с гребена дългата си заплетена коса. Когато излезе от банята, видя Чък, който стоеше до отворената врата.

— Къде беше? — попита рязко. — Чаках, чаках… къде беше?

Чък затвори вратата. Лицето му имаше унило изражение и тя се уплаши.

— Събирай багажа! — каза той грубо. — Тръгваме.

После отиде до шкафа, сграбчи малкото дрехи, които имаше, и ги хвърли на леглото.

— Къде отиваме?

Той я хвана за рамото, завъртя я и с такава ярост я удари по задника, че тя изпищя.

— Прибирай багажа!

Тя се отдалечи и го изгледа.

— Още ли искаш? — попита той и пристъпи заплашително напред.

— Не!

Тя бързо издърпа раницата из-под леглото, после отиде до скрина и започна да хвърля дрехите на леглото зад себе си.