Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Предполагам.

Тя се наведе напред и опря ръката си на таблото.

— Обичам тази кола. Ще ме научите ли да карам?

— Няма нищо за учене — казах аз неуверено. — Автоматична е. Натискате газта и тръгва сама.

Тя ме погледна.

— Може и да не повярвате, но никога не съм карала кола. Роджър не ми дава да докосна нито една от неговите, а има четири.

— Защо така?

— Защото е вещоман. Ако искам да отида някъде, се качвам на велосипеда. Не е ли невероятно! Оправдава се с това, че не мога да карам. Ако се науча, тогава ще се наложи да ми даде някоя от колите. Ще ме научите ли?

Отговорих без колебание:

— Ами да, ако точно това искате.

Тя обгърна коленете си с ръце и ги сви под брадичката. Сега забелязах, че носи светъл трикотажен панталон.

— Повече от всичко на света искам да се науча да карам. Ще започнем ли веднага, или имате някаква друга работа.

— Искате да кажете сега?

— Да, ако можете да отделите време.

— Добре, чудесно. По-добре да си сменим местата — тръгнах да излизам от колата, но тя ме спря, като докосна с ръка сакото ми. По гръбнака ми премина гореща вълна.

— Не тук. Ще ни видят и ще кажат на Роджър. Хайде да отидем някъде далече от хорските очи.

— Кого имате предвид?

— Госпожа Хепъл и Уоткинс. Познавате ли г-жа Хепъл?

— Да.

— Не я харесвам. Непрекъснато слухти, не мислите ли?

— Не мога да кажа. Само я видях снощи. Не съм говорил с нея.

— Тя не ме одобрява. Обича да ми създава проблеми, а Роджър я слуша.

Изведнъж осъзнах опасността.

— Щом като господин Ейткън не иска да се научите да карате…

Тя сложи ръка върху моята и това ме накара да прекъсна.

— Не ми казвайте, че вие сте още един от тези, които се страхуват от него. Ако е така, ще си намеря друг учител.

— Не че се страхувам от него, но не ми се ще да върша нещо против волята му.

Тя леко наклони глава и ме погледна изпитателно.

— А моята воля нищо ли не значи?

Спогледахме се и аз запалих колата.

— Щом искате да се научите да карате, ще ви покажа как — казах аз с разтуптяно сърце.

Преместих лоста на „драйв“ и настъпих газта. Колата изхвърча по алеята като куршум. На портала се изправих на спирачките и щом гумите зацепиха, завих по шосето и пак надух здраво. Около пет минути карах бързо. Стрелката на километража играеше около сто и петдесет, после намалих, отклоних се в един второстепенен път и спрях.

— Боже! — възкликна тя леко задъхана. — Наистина можете да карате! Никой досега не ме е возил толкова бързо.

Излязох и заобиколих колата.

— Преместете се — казах аз, докато отварях другата врата. — Не можете да карате там, където сте седнала.

Тя се прехвърли на другата седалка, аз влязох и седнах на нейната. Усетих топлината на тялото й от седалката и кръвта ми кипна.

— Вижте, много е лесно. Тук е лостът за скоростите. Трябва само да го включите, ето така, и да натиснете педала с десния крак. Когато искате да спрете, освобождавате този педал и натискате онзи, големия отляво. Това е спирачката. Ясно?

— То било лесно — каза тя и с едно движение включи скоростите и настъпи здраво газта.

Колата изхвърча като луда. Тя нямаше абсолютно никаква представа как се управлява автомобил. Съмнявам се дали изобщо гледаше къде кара. За две-три секунди така се слисах, че не можах да реагирай. През това време излетяхме от пътя, нагазихме в тревата, колата се плъзна и забуксува, после отново изскочихме на пътя. Тъкмо се бяхме устремили към живия плет от другата страна на пътя, когато сграбчих кормилото и го изправих.

— Махнете си крака от газта! — изкрещях аз и успях да я изритам от педала.

Все още с кормилото в ръце стъпих на спирачката и спрях рязко. Това бяха шеметни секунди. Още малко и щяхме да се смачкаме. Изгасих двигателя и се обърнах към нея. Лунната светлина влизаше през отворения прозорец, така че я виждах ясно. Стоеше абсолютно невъзмутима и се усмихваше. Беше толкова красива, че останах без дъх.

— Мощна е — каза тя. — Бях малко несръчна, нали? Не трябваше да натискам газта толкова силно. Хайде да опитаме пак.

— Чакайте малко — прекъснах я аз. — Това е ужасен начин за самоубийство. Недейте да се изправяте на педала…

— Знам — отвърна тя нетърпеливо. — Не е нужно да ми казвате. Натиснах много силно. Хайде да опитаме отново.

— Имате ли нещо против да гледате пътя, докато колата е в движение? Целта е да я задържите права.

Тя ме погледна бързо и се засмя.

— Бях изненадана. Не мислех, че е толкова мощна.