Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Спрях кадилака.

— Защо направихте това? — попита тя и ме погледна. — Аз се движех добре.

— Без съмнение!

Това беше достатъчно за една нощ. Нервите ми се скъсаха.

— Това, от което имате нужда, е практика. За тази вечер стига. Сега аз ще карам.

— Е, добре — тя се взря в часовника на таблото. — Божичко! Трябва да се връщам. Той ще започне да се чуди къде съм.

Тези думи прозвучаха съзаклятнически и предизвикаха горчиво-сладко усещане у мен.

— Ще карате ли наистина бързо? — продължи тя, докато сменяхме местата си. — Наистина бързо!

Натиснах газта. След няколко секунди кадилакът цепеше нощта със сто и шейсет. Тя прегърна коленете си и се взря през предното стъкло в двете големи петна светлина, които бягаха пред нас. Стори ми се, че се опиянява от скоростта и се наслаждава. Достигнахме портала на „Гейбълз“ в единайсет без двайсет. Когато спрях, тя въздъхна дълбоко.

— Вие можете да карате. Наистина можете. Беше прекрасно. Толкова ми хареса, че не бих искала да има край. Кога ще бъде вторият ми урок?

Аз се поколебах малко. Дълбоко в себе си знаех, че това е опасно.

— Слушайте, не искам да ви вкарвам в беля. Ако мъжът ви наистина не иска да се научите…

Тя докосна китката ми с хладните си пръсти.

— Той никога няма да разбере. Как би могъл?

От допира на кожата й се замаях и напълно обезумях.

— Ще бъда тук утре вечер в осем. Сигурно ще приключа малко след девет.

— Ще чакам в колата — тя отвори вратата и слезе. — Не знаете какво удоволствие ми доставихте. Толкова ми е скучно тук! Но това беше най-хубавата и най-вълнуващата вечер, която някога съм преживявала. Беше страхотно!

На студената лунна светлина видях, че панталоните й са лимоненожълти, а пуловерът е зелен. Формите под него ме накараха да затая дъх.

— Казвам се Люсил. Ще запомните ли името ми?

Казах, че ще го запомня. Тя ми се усмихна.

— Тогава ще се видим утре. Лека нощ.

Махна с ръка и тръгна нагоре по дългата алея към къщата. Гледах я как се отдалечава и стисках кормилото, докато кокалчетата ми побеляха. Стоях там, дишах неравномерно и се взирах, докато не я загубих от погледа си.

Беше влязла в кръвта ми като вирус — смъртоносен и опасен.

Не си спомням как съм се прибрал у дома. Нито как съм си легнал. Но с положителност знам, че не можах да заспя. Как да заспя, след като мозъкът ми беше пламнал, а часовете, които ни разделяха до следващата среща, ми се струваха цял век!

Следващите три дни преминаха по една и съща схема. Отивах в офиса в девет часа всяка сутрин, тръгвах си в седем, вечерях на крак в един италиански ресторант по пътя към „Гейбълз“ и пристигах там в осем часа. Оставах при Ейткън час и половина. Там обсъждахме събитията от деня, преглеждахме писмата, които бяха от негова компетенция. След това отивах при кадилака, където Люсил ме чакаше.

Това беше моментът, заради който живеех. Останалото време беше просто една досадна суетня, която трябваше да свърши колкото може по-бързо. Истинският живот започваше за мен след сбогуването с Уоткинс и затварянето на входната врата.

С Люсил кръстосвахме второстепенните пътища от девет в половина до единайсет. Не разговаряхме много, защото тя трябваше да се концентрира върху шофирането. Открих, че се разсейва и лесно губи контрол над колата, когато й говоря. Освен това очевидно тя толкова много се наслаждаваше, докато караше кадилака, че изобщо не желаеше каквото и да било прекъсване на това удоволствие. Разговаряхме пет-десет минути, само когато спирахме пред големия железен портал на „Гейбълз“, преди раздяла.

През тези три вечери, прекарани с нея, любовта ми достигна предела, след който трябваше да прилагам цялото си самообладание, за да не издам чувствата си. Тя с нищо не ме поощри. Отнасяше се с мен като с приятел, когото харесва, бях сигурен, че ме харесва. Личеше си от начина, по който разговаряше с мен и ме гледаше, но това беше всичко. Моето отношение към нея ми създаваше грижи. Знаех, че и при най-малкия знак от нейна страна нямаше да устоя на изкушението да я любя.

Знаех, че си играя с огъня. Бях сигурен, че ако Ейткън разбере какво става, ще ме изхвърли от фирмата. Тя беше споменала, че е властен, а и аз самият вече го познавах достатъчно добре, за да ми бъде ясно, че той не би търпял и за момент да задирям жена му, без значение колко платонични бяха чувствата й към мен.

Непрекъснато си повтарях, че трябва да сложа край на това, преди да е станало късно, после се опитвах да убедя сам себе си, че докато Люсил не се влюби в мен, няма нищо лошо в това уроците по кормуване да продължат.