Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Същото мога да кажа и аз — включих двигателя. — Сега много внимателно, полекичка с газта.

— Знам.

Тя превключи на скорост и потегли рязко с около трийсет километра в час. Отново демонстрира невежеството си. Изскочихме в тревата и после отново на пътя, само че този път се движехме с разумна скорост и аз можах да удържа колата. Задържах ръката си на кормилото и около трийсет метра не се отклонихме.

— Не виждам как ще се науча, ако вие вършите всичко — каза тя и отблъсна ръката ми.

Тутакси се устремихме към живия плет. Сложих си крака на спирачките и спрях колата точно навреме.

— Май не ви се удава. Г-н Ейткън някога учил ли ви е да карате?

— Роджър? — тя се засмя. — О, не, той не би имал търпение.

— Опитвате се да карате прекалено бързо и не гледате пътя. Хайде да тръгнем отново, но много по-бавно.

Този път тя успя да задържи колата в продължение на около сто метра с 20 км в час точно по средата на пътя.

— Това е то. Така е добре. Продължавайте така и ще започнете да усещате нещата.

Тогава видях да се приближават към нас фаровете на бързо движеща се кола.

— Отдръпнете се вдясно. Гледайте пътя. Карайте бавно.

Тя сви много рязко и много силно, колелата изскочиха от пътя. Наближаващата кола смени на къси. Бях сигурен, че ще опита да върне колата на пътя и да навлезе в насрещното платно, затова стъпих на спирачката и заковах колата. Другият автомобил профуча и изчезна в тъмнината.

— Защо не ме оставихте аз да го направя? — попита тя нетърпеливо. — Щях да се оправя.

— Да, но това е единствената кола, която имам.

Тя се обърна към мен и се засмя.

— Забавно е. Ужасно ми харесва. Знам, че много скоро ще мога да карам. Ще ми давате ли понякога колата си, ако Роджър не ми позволи да използвам неговите?

— Ще имате нужда от още няколко урока, преди да тръгнете соло.

— Но когато се науча, ще ми давате ли тази кола?

— Добре, но ще е много трудно. Ходя с нея на работа всеки ден.

— Може би, когато я поискам, ще опитате да хванете рейса.

— Това е идея, но аз не си падам много по рейсовете. Освен това колата ми е необходима, когато съм на работа.

— При много специални случаи можете да вземете и такси, нали?

— Може би.

Тя се взря в мен и каза тихо:

— Опитвате се да кажете, че не искате да ми дадете колата. Това е истината, нали?

А истината беше, че бях готов да й я дам, стига да ме беше помолила — чак дотам бях стигнал.

— Не е така. Просто се страхувам, че ще се ударите някъде или някой друг ще ви удари. Нужна ви е много практика, преди да тръгнете сама. Както и да е, къде искате да ходите?

— Никъде по-специално. Просто искам да карам. Искам да чувам свистенето на въздуха и да се движа бързо. Винаги съм мечтала за това.

— О’кей, когато свикнете с тази кола, ще ви я дам.

Тя сложи ръцете си върху моите. Допирът на хладната й кожа ме възбуди.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Мога да взема колата, когато поискам? Всичко, което трябва да направя, е да ви се обадя по телефона и да ви кажа за кога я искам и вие ще ми я дадете?

— Това е всичко, което трябва да направите.

— Честно?

— Да, честно.

Тя спря погледа си върху мен за момент и после нежно потупа ръката ми.

— Мисля, че сте най-милият човек, когото съм срещала.

— Едва ли — казах аз с дрезгав глас. — Ако искате колата, можете да я имате. Хайде отново да покараме. Да видим дали сега ще се оправите по-добре от предния път.

— Да — каза тя и включи двигателя.

Потеглихме и сега тя караше много добре. Дори когато две коли профучаха покрай нея, не се отклони от посоката на движение.

— Вече започвам да схващам. Усещам колата.

Тя увеличи скоростта. Леко се приближих към нея, за да сграбча кормилото, ако се наложи. Кракът ми се насочи към спирачката, но тя се движеше все направо, а след няколко секунди просто издуха двигателя. Стрелката на километража отскочи към сто и трийсет.

— По-добре отпуснете малко. Много бързо карате.

— Прекрасно е! — възкликна тя. — Винаги съм искала да карам така. Каква кола! Истинска прелест!

— Сега намалете! — казах остро и леко докоснах спирачката.

Една кола изскочи от тъмнината със заслепяващи фарове и започна да наближава. Изведнъж се оказахме по средата на пътя. Аз забих спирачките.

— Свийте вдясно!

Тя зави прекалено рязко. Ако не бях стъпил здраво на спирачките, щяхме да излезем от пътя и да се преобърнем. Сграбчих кормилото и изправих колата тъкмо когато отсрещната кола изсвистя покрай нас с натиснат клаксон.