Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Запалих двигателя.

— Какво става, Джо? Откога започна и ти да ме критикуваш?

— Хайде де — каза Джо и се отпусна в меката седалка. — Сега е мой ред. Е, добре, приятелче, ако мислиш, че така се става важна клечка, давай, не те спирам. Но по-добре последвай съвета ми и се опитай да разпуснеш. Прекалено много разчиташ на работата.

Знаех, че е прав и изведнъж се засрамих от себе си.

— Добре, извинявай, Джо. Ще се оправя след уикенда.

— Предполагам, че и аз щях да бъда същият — каза Джо великодушно. — Сега работата ти е доста тежка — той смени темата и продължи: — Знаеш ли? Завиждам ти за колата — жестока е!

— Винаги съм мечтал за „кади“. Скъпо ми струва, но си заслужава всеки цент. Въпреки че я имам от година и половина, все още не мога да й се нарадвам.

— И аз нямаше да мога. Щом работата в Ню Йорк узрее и ако Ейткън ми вдигне заплатата, смятам да си купя една за капак на всичко.

— Стига да получим тази работа, Джо, аз ще се погрижа да получиш повишение.

— Какви са изгледите? Той говори ли пак за това?

— Да, снощи. Мисля, че работата е опечена. Попита ме кога най-рано мога да събера парите.

— Мислиш ли, че е добре да инвестираш парите си при него, Чес?

— Без съмнение. Бизнесът в Ню Йорк не може да не потръгне. Ако имам дял, ще получавам пет процента от общата печалба плюс заплатата. Трябва да съм луд, за да изпусна такъв шанс. Освен това аз ще ръководя бизнеса повече или по-малко самостоятелно, така че ще мога да защитавам парите си.

— Ех, защо нямах и аз малко сухо! Пет процента от печалбата! Ти ще станеш богат, Чес!

Ръцете ми стиснаха кормилото.

Мога да стана богат, ако не ме разкрият — помислих си аз. Дори можех да забогатея толкова, че да измъкна Люсил от Ейткън.

— Е, много зависи от това как ръководим работата, Джо.

— Кога ще можеш да събереш мангизите?

— Казал съм на брокерите си да разпродават. Би трябвало да ги имам след няколко дни. Пазарът е подходящ. И това е късмет — можеше да се запече.

Наближихме гарата и аз намалих.

— Благодаря, Чес — каза Джо, докато слизаше от колата. — Може би някой ден ще я купя от теб — той потупа кадилака. — Ти ще можеш да си вземеш „Елдорадо“, когато заминеш в Ню Йорк. Имаш ли нещо против да ми я продадеш?

— Почакай да събереш парите — казах аз и се ухилих — но може и да стане, Чес. Приятен уикенд.

Тръгнах бързо към дома.

В девет без една минута спрях пред високата порта от ковано желязо. Люсил ме чакаше в сянката. Отворих вратата на шофьора широко, докато тя идваше към мен. Като излезе от тъмното на студената лунна светлина, видях, че носи бледосиня клоширана рокля. Косата й беше завързана с тясна панделка. Беше достатъчно хубава, за да завърти главата на всеки мъж. Тя се плъзна зад кормилото, а аз се преместих на другата седалка.

— Здравей — каза тя и ми се усмихна. — Ти си изключително точен. Харесва ли ти роклята ми? Облякох я специално заради теб.

— Страхотна е, а и ти изглеждаш страхотно.

Тя доволно се засмя.

— Така ли мислиш? Наистина ли мислиш така?

— Да.

Може би нещо в гласа ми я изплаши. Тя бързо ме погледна, но аз бях с гръб към луната и не можа да види лицето ми.

— Сега къде ще ходим? Хайде да слезем до морето.

— Добре.

Тази нощ тя като че ли не беше в настроение да вдига скорости. Не качи повече от четиридесет и кара доста добре. Отклонихме се от магистралата и тръгнахме по едно второстепенно шосе. Стигнахме до тесен коларски път, който слизаше до морето. Тя си тананикаше тихо докато караше, беше спокойна и вече не стискаше кормилото до посиняване. Сърцето ми се сви, като видях, че скоро, ще бъде достатъчно умела, за да се яви на изпит за книжка, а уроците ще свършат.

Движехме се бавно надолу по пътя. Направихме остър завой и видяхме пред себе си широка ивица пясък с палми и морето, което блестеше като полирано огледало на лунната светлина.

— Не е ли чудесно?

Това бяха първите й думи, след като потеглихме от „Гейбълз“.

— Не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя тази кола, Чес. Няма друго такова усещане. Сега вече мога да карам, нали? Вече съм добра, какво ще кажеш?

— Горе-долу. Трябва ти още малко практика преди изпита. Още не си карала назад. Искаш ли да опиташ сега?

Тя поклати глава.

— Не сега.

Следвахме запустелия крайморски път. Тя намали, излезе от пътя, спря на твърдия пясък и изгаси двигателя.

Стоях неподвижен със стиснати влажни ръце. Сърцето ми биеше учестено, обгръщах с очи огромното пространство от пясък, море и палми. Плажът беше огрян от луната по цялото си протежение от няколко мили. Наоколо нямаше жива душа. Сякаш бяхме сами в целия свят.