Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Не чуваш ли, че те викам?

Дългите й стройни крака бяха на едно ниво с очите ми. Погледнах нагоре. Беше си облякла роклята, но от това, че нямаше нищо под нея, не ми стана по-леко.

— Седни, искам да си поговорим.

Тя се отпусна на пясъка малко встрани от мен и сви крака по себе си.

— Да, Чес?

— Наистина ли искаш да излезем утре с колата на пикник? Само ние двамата?

Лунната светлина осветяваше напълно лицето й. Тя не скри изненадата си.

— Стори ми се, че каза…

— Няма значение какво съм казал. Искаш ли да го направим?

— Но, да, разбира се, че искам.

— О’кей, кажи на мъжа си, че искаш да прекараш деня с мен и ако той се съгласи, ще отидем.

Тя се наежи.

— Не мога да го направя. Знаеш, че не мога. Той… той не знае, че те познавам.

— Ами тогава, кажи му, че сме се запознали.

— Не разбирам — тя се наведе напред и ме загледа втренчено — изглежда си много ядосан. Какво има, Чес?

— Кажи му, че сме се запознали — повторих аз, без да я поглеждам.

— Няма да мога. Няма да остане доволен.

— Защо?

— Чес, защо не престанеш? Знаеш не по-зле от мен защо.

— Не знам. Ти ми кажи.

— Той ме ревнува и се държи глупаво с мен. Няма да разбере.

— Какво няма да разбере?

— Чес, ужасен си. Какво ти става?

— Попитах те какво няма да разбере — казах аз и я погледнах в очите. — Кажи ми какво точно той няма да разбере?

— Не обича, когато излизам с други мъже.

— Защо, няма ли ти доверие?

Тя не отговори. Стоеше наострена и се взираше в лицето ми.

— Да не би да мисли, че ще му изневериш, ако излезеш с друг мъж? — попитах аз.

— Чес, какво ти е? Защо си толкова ядосан? Защо ми говориш така?

— Дали би си помислил, че ще му изневериш, ако излезеш с мен?

— Не знам, Чес. Моля те. Това не ми харесва. Ако продължаваш така, аз си тръгвам.

— Защо не ти харесва? — извиках аз вбесен. — Защо не погледнеш истината в очите? Ти си омъжена жена, нали? Не си девственица. Сигурно знаеш за какво си мисли един мъж, когато едно момиче, хубаво като теб, го доведе на такова самотно място през нощта. Толкова ли си тъпа или ме правиш на тъп?

Тя се сепна, на лицето й се появи гневна гримаса.

Аз се наведох напред и я изгледах.

— Влюбена ли си в мен, Люсил? Тя настръхна.

— Влюбена в теб? Ами, не. Какво говориш, Чес?

Бях толкова разочарован, че ми причерня. Не бях с всичкия си.

— Тогава защо ме доведе тук? Защо ми се натрапи? — извиках аз. — За какъв ме мислиш? Да не съм от камък?

— Аз ще…

Тя скочи на крака. Аз посегнах, сграбчих я за китката и рязко я дръпнах към мен. Тя падна с гръб към коленете ми. Наведох се над лицето й.

— Чес, пусни ме!

— Не съм от камък.

Сърцето ми биеше в слепоочията. Опитах се да намеря устните й, но тя започна да се съпротивлява и установих, че е изненадващо силна. В продължение на няколко ужасни секунди се опитах да я покоря. Но тя освободи едната си ръка и ме удари жестоко през лицето. Ударът ме отрезви. Пуснах я. Тя се изтърколи встрани и се изправи на крака. Стоях на пясъка и я наблюдавах. Дишането ми беше ускорено. Тя се обърна и затича към колата. Останах неподвижен, загледан в морето. После чух двигателя на кадилака. Бързо скочих на крака. Кадилакът тръгна.

— Люсил, недей… Люсил!

Двигателят изръмжа, после колата забоксува бясно в кръг и изскочи на плажния път.

— Люсил!

Затичах се. После спрях.

Стоях прав, със стиснати юмруци и слушах непрекъснатото ръмжене на колата, докато не заглъхна.

Трябваха ми около четиридесет минути, за да се върна у дома. Докато вървях, разсъждавах върху сцената с Люсил. Казвах си, че сигурно съм полудял, за да допусна случилото се. Заслужавах си тя да отиде право при Ейткън и да му каже. Може би точно в този момент тя го правеше. Толкова ме беше яд на себе си, че вече не ми пукаше. Не можех да забравя уплахата и изненадата на лицето й, когато я попитах дали ме обича, а отговорът звънтеше като удар на чук в главата ми.

Къщата ми имаше малка градинка и беше на около петдесет метра от морето. Най-близкият ми съсед беше на около четвърт миля надолу по пътя. Казваше се Джак Сийборн — богат брокер, който идваше само за един месец през лятото.

Докато се изкачвах по пътеката откъм плажа, видях, че пред колата ми има паркирана кола. След още няколко стъпки успях да разпозная моя кадилак. Тогава Люсил се появи от сянката.

— Чес…

Аз спрях изведнъж и я погледнах.

— Върнах ти колата — каза тя глухо.

Тя също беше спряла. Няколко метра ни разделяха.