Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Отивам да плувам — каза тя и изгаси фаровете. — Ще дойдеш ли?

Не бях очаквал такова предложение и останах изненадан.

— Трябва да се учиш да караш. Нямаш много време. Десет без двайсет е.

— Казах на Роджър, че отивам на кино. Не ме очаква преди полунощ. — Тя отвори вратата на колата и стъпи на пясъка. — Няма никой тук. Целият плаж е наш. Ако не искаш да плуваш, остани в колата и ме чакай.

Тя се затича към едни палми.

Известно време стоях в колата и я наблюдавах. Без съмнение този неочакван ход беше отговорът на въпроса, който ме беше измъчвал цяла нощ. Ако тя не искаше да я любя, едва ли би ме довела на това пусто място. Само за момент обърнах внимание на предупредителната лампичка, която светна ярко в съзнанието ми. Задиряш жената на Ейткън — казах си аз. — Ако не спреш сега, после може да съжаляваш цял живот.

Но това не подейства. Дишайки тежко, с разтуптяно сърце аз слязох от колата. Виждах ясно, беше стигнала до палмите. Спря, за да изрита обувките си, след това свали ципа на роклята и я смъкна надолу. Под нея имаше цял бански.

Заобиколих колата, отворих багажника и извадих две хавлии и банските ми, които винаги седяха там. Съблякох се зад колата, оставих си дрехите на пясъка, взех хавлиите и изтичах към нея. Тя вървеше бавно към морето. Когато я настигнах, се обърна и ми се усмихна.

— Знаех, че ще дойдеш. Ще ти кажа нещо. Винаги съм искала да плувам на лунна светлина, но Роджър не ми позволява. Той мисли, че е опасно.

— Ти като че ли правиш с мен всички неща, които не са ти позволени — казах аз, вървейки с нея по пясъка.

— Затова те харесвам толкова много.

След това тя се втурна напред през тънката ивица пясък и се хвърли във водата. Може и да не знаеше как се кара кола, но със сигурност плуваше отлично. Влязох след нея, но видях, че е безнадеждно да се опитвам да я настигна. След малко тя зави към брега и се върна почти толкова бързо, колкото беше изчезнала.

Тя ме заобиколи.

— Не се ли радваш, че влезе?

— Не съм сигурен.

Обърнах се на гръб и се загледах в голямата луна. Водата беше топла, но аз не бях в настроение да й се наслаждавам. Очаквах с нетърпение да свърши с плуването и да излезем на брега. Тя се отдалечи, върна се отново и се задържа до мен. Почиваше си върху водата, без да приказва. Тези минути бяха най-дългите, които някога съм преживял. Накрая не издържах.

— По-добре да се връщам.

Започнах да плувам към брега, а тя ме следваше. Като излязохме от водата и тръгнахме по пясъка към мястото, където беше оставила роклята си, тя изведнъж каза:

— Какво ще правиш утре, Чес?

— Не знам… нищо специално. Може да поиграя голф.

— Чудех се дали ще можем да се срещнем. Една приятелка ме покани да излезем, но лесно мога да се измъкна и бихме могли да излезем на дълго пътешествие в провинцията.

Сега бяхме в сянката на палмите. Взех една от хавлиите и й я подхвърлих. С другата започнах да си бърша косата.

— Някой може да ни види — казах аз и седнах на пясъка.

Тя стоеше до мен и бършеше ръцете си с гръб към луната.

— Можем да внимаваме. Бих могла да дойда при теб с колелото и после да караме само по странични пътища.

Усетих как усуквам хавлията с юмруци.

— Не мисля, че е благоразумно да се срещаме през деня, Люсил. Всеки може да ни види.

Тя хвърли кърпата и седна до мен. Обгърна коленете си с ръце и ги придърпа под брадичката.

— Не е ли отвратително?

— Наистина е така.

— Щеше да е забавно да излезем за цял ден с колата. Бихме могли да си направим пикник. Не мислиш ли, че можем да рискуваме?

— Искаш да рискуваме? — попитах аз с дрезгав глас.

— Не виждам кой може да ни забележи. Мога да си сложа шапка с голяма периферия и слънчеви очила. Ще си вдигна косата. Обзалагам се, че никой няма да ме познае.

— Би ли имала нещо против, Люсил, ако мъжът ти разбере?

— Ами, да.

— Какво би направил той според теб?

— Ще бъде ядосан, разбира се, но хайде да не говорим за това сега. Гледай, да предположим, че дойда при тебе. Бихме могли да прекараме деня заедно. Там е пусто, нали? Ще можем да плуваме и да хапнем навън, без никой да ни види.

— Едва ли казваш това сериозно.

Тя се замисли за малко, а после скочи на крака.

— Прав си. Хладно ми е. Ще се обличам.

Тя си взе роклята и обувките, и избяга към колата. Стоях като вкаменен, все още стискайки хавлията. Така останах може би десет минути, после я чух да ме вика.

— Чес…

Не помръднах и не се обърнах.

— Няма ли да дойдеш, Чес?

Аз пак не се обърнах. После я чух как тича по пясъка и след малко спря до мен.