Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Люсил, съжалявам, наистина съжалявам. Загубих ума си.

— Не говори за това.

— Ще те закарам вкъщи.

— Може ли първо да влезем вътре? Трябва да ти кажа нещо.

— По-добре, не. Хайде, ще те закарам у дома. Можеш да ми го кажеш и в колата.

Тя повдигна гъстата си коса от раменете с движение, което странно навяваше отчаяние.

— Моля те, не може ли да вляза за секунда?

Тя стоеше изправена на лунната светлина. Изглеждаше напрегната, а в очите й имаше ужас, който ме изплаши.

— Ще говорим, докато карам. Трябва да се връщаш…

Тя се олюля. Очите й изведнъж се белнаха, коленете й се подкосиха. Скочих напред и я хванах точно преди да падне.

— Люсил! За Бога! Какво има?!

Тя се отпусна върху мен и аз полека я оставих на земята. Коленичих до нея и я прегърнах, притиснах главата й до гърдите си. Беше напълно безжизнена. На лунната светлина приличаше на бял призрак. Изглеждаше толкова зле, че се уплаших. След малко клепачите й помръднаха и тя отвори очи. Погледна ме и се опита да седне.

— Внимателно. Не се движи…

Тя облегна глава на рамото ми и затвори очи. Пъхнах ръка под коленете й и я повдигнах. Беше по-лека отколкото очаквах. Изобщо не ме затрудни да я пренеса нагоре по пътеката до входа на къщата.

— Вече съм по-добре. Пусни ме. Съжалявам, никога не ми се беше случвало преди.

Пуснах я на земята, като я подкрепях, докато търсех ключа. Намерих го, отворих вратата, после пак я вдигнах и я внесох в хола. Оставих я на дивана до прозореца.

— Стой спокойно — казах аз и се върнах в антрето, за да затворя вратата. После запалих осветлението в хола.

Тя лежеше неподвижно, вперила поглед в тавана. Очите й приличаха на дупки, изрязани в чаршаф.

— Ще ти донеса нещо за пиене — казах аз. — Не мога да ти обясня колко съжалявам, че се държах така. Една чашка ще те съживи.

— Не искам — отвърна тя и покри лицето си с ръце.

Започна да плаче. Отидох до барчето, налях малко бренди в една чашка и й го занесох.

— Изпий го. Ще се оправиш.

— Не, моля те — тя обърна глава встрани. — Чес, ужасно съжалявам. Повредих колата.

— Не е нужно да припадаш заради това. Спри да плачеш. Не е нужно да плачеш само защото си ми повредила колата.

Тя се обърна настрани и ме погледна. Беше толкова бледа, че се уплаших. Чертите на лицето й се бяха изострили, а очите й изглеждаха огромни.

— Не исках да го направя — изричаше всичко толкова бързо, че ми беше трудно да следя мисълта й. — Той ме настигна и започна да вика. Не знаех, че е зад мен. Изгубих контрол над колата. Последва ужасен удар. Има голяма драскотина на вратата, а калникът е смачкан.

Изведнъж смразяваща хладина пропълзя по гръбнака ми.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Да не си ударила някого?

Тя избегна погледа ми. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Не бях виновна. Кълна се, че не бях. Той ме настигна и започна да крещи. Нямах представа, че е там, докато не започна да вика.

— Кой? Кой е викал?

— Полицаят. Караше мотор. Караше успоредно с мен и викаше.

Оставих чашата, отидох до дивана и седнах до нея.

— Не се страхувай. Просто ми кажи какво стана.

Тя започна да удря юмруците си един в друг.

— Завих, когато започна да вика. Страничната част на колата го удари… — Тя млъкна и заплака отново.

Сложих ръце върху коленете си и стисках, докато пръстите ми побеляха.

— С рев нищо не се оправя — казах остро. — Какво стана, след като го удари?

Тя въздъхна на пресекулки.

— Не знам. Просто продължих. Не погледнах.

Известно време останах неподвижен. Усетих, че сърцето ми бие тежко и бавно. После казах:

— Значи не си спряла?

— Не. Уплаших се. Дойдох направо тук.

— Беше ли наранен?

— Не знам.

— Къде точно стана това?

— По пътя към плажа.

— Не го ли чу да вика след теб?

— Не. Само този ужасен удар в колата. Това беше всичко. Дойдох направо тук. Чаках те повече от половин час.

— Бързо ли караше?

— Да.

Наблюдавах я няколко секунди и после станах.

— Ще се върна след малко. Искам да погледна колата.

Прекосих стаята и отидох до бюрото. От едно от чекмеджетата извадих мощен фенер. Като излизах от стаята, тя простена отчаяно. Това смрази кръвта в жилите ми повече от всичко останало.

Слязох по пътеката до колата. На светлината на луната веднага забелязах, че левият преден калник е ударен. Когато запалих фенерчето, можах да видя размера на повредата. Фарът беше строшен, а калникът — смачкан. Имаше дълбока драскотина на вратата, където боята беше свалена. Тя продължаваше назъбена по цялата врата. Тези подробности се набиха веднага на погледа ми. После заобиколих колата. На десния заден калник имаше яркочервено петно, което блесна на светлината на фенерчето ми. Бялата ивица на гумата също беше изцапана. Не ми беше нужно много време, за да приема факта, че това е кръв. Побиха ме тръпки и ми прилоша. Изглежда беше ударила странично мотоциклета, беше съборила човека и го беше прегазила със задното колело. И не беше спряла!