Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Изгасих фенерчето и отстъпих назад. Потта по лицето ми беше лепкава и студена на топлия нощен въздух. Сега той вероятно беше на пътя и умираше от кръвоизлив.

Бързо се върнах в хола. Тя все още лежеше по гръб, загледана в тавана със стиснати юмруци. Дишаше като риба на сухо, учестено и неравномерно. Изглеждаше много зле. Взех чашата с бренди и отидох до нея.

— Ето, пийни от това. Хайде, няма смисъл да плачеш.

Повдигнах главата й и я накарах да пийне малко. Тя отблъсна чашата и потръпна.

— Ще отида да видя какво е станало. Чакай тук. Ще се върна колкото може по-бързо.

Тя кимна, без да ме погледне. Часовникът над камината показваше единайсет без двайсет.

— Просто почакай. Няма да се бавя.

Тя пак кимна.

Оставих я и слязох при кадилака. Спрях и погледнах счупения фар и смачкания калник. Беше ми ясно, че трябва да съм луд, за да изкарам колата на пътя в това състояние. Всеки, който забележеше повредата, щеше да се сети на сутринта, като прочете във вестниците за катастрофата. И все пак имах нужда от кола, и то веднага. Тогава се сетих, че Сийборн — собственикът на къщата по-долу — държеше една кола в гаража си за ваканцията. Бях се отбивал при него от време на време и знаех, че оставя ключа на корниза, над вратата на гаража. Реших да взема неговата кола. Качих се в кадилака и бързо отидох до къщата на Сийборн. Оставих колата отвън, промъкнах се до гаража, намерих ключа и отворих двойната врата.

Това беше един очукан понтиак от 1950 година. С него съседът разкарваше шестте си деца наоколо, когато дойдеха на почивка. Изкарах понтиака на пътя, оставих го със запален двигател и вкарах кадилака в гаража. Затворих вратата и я заключих. Пуснах ключа в джоба си.

Качих се в понтиака и бързо тръгнах към магистралата. След десет минути бях при плажния път. Приближих отклонението внимателно. Имаше около шест коли, паркирани встрани. Фаровете им светеха по дължината на пътя. Две ченгета блокираха с мотоциклетите си достъпа до пътя. С разтуптяно сърце спрях зад последната кола и слязох. Имаше един дебелак с панамена шапка на тила и с ръце в джобовете, който зяпаше ченгетата. Отидох при него.

— Какво става? — попитах аз колкото може по-небрежно. — Какъв е проблемът?

Той се обърна и ме погледна. Беше тъмно, а фаровете на колите светеха надолу. Той можеше да види само краката и обувките ми, без други подробности, които да разпознае по-късно.

— Катастрофа. Убили са едно ченге. Винаги съм казвал, че тия ченгета си търсят белята, като се пъхат отпред. Е, този е направил номера за последен път.

Лицето ми се обля в студена пот.

— Убит ли е?

— Аха, ударен и зарязан на пътя. Не мога да кажа, че обвинявам тоя, дето го е направил. Ако и аз имах нещастието да убия ченге, без свидетели, хич не бих се мотал да се извинявам. Ако го хванат, ще го разпнат на кръст. Винаги съм казвал, че ченгетата в тоя град са като нацисти.

— Убит ли, казахте? — едва познах гласа си.

— Точно така — през главата. Сигурно нещастникът се е ударил в колата отстрани и после е паднал под задното колело.

Той посочи към един висок, слаб мъж, който говореше разпалено на тълпата.

— Ей онзи със сивия костюм го е открил. Той ми разказа. Лицето му било като гъба, напоена с кръв.

Изведнъж едно от ченгетата прекоси пътя.

— Хей, вие, банда лешояди! — изрева той грубо. — До гуша ми дойдохте. Махайте се от тука! Чувате ли? Свине като вас правят катастрофите с металните си ковчези! Махайте се! Разкарайте се всички!

Дебелият каза с половин уста:

— Разбра ли сега? Нацисти! — и тръгна към колата си.

Върнах се при понтиака, запалих, направих обратен завой и бързо тръгнах към къщи. Когато влязох в хола, заварих Люсил сгушена в един от големите фотьойли. Изглеждаше много малка, беззащитна и уплашена. Лицето й имаше цвета на стар пергамент. Когато влязох, тя се наежи и ме прикова с поглед.

— Всичко ли е наред, Чес?

Отидох до барчето, налях си едно двойно уиски, добавих малко вода и го изпих жадно.

— Не, не бих казал.

Седнах на един стол до нея, без да я поглеждам.

— О — последва дълга пауза. — Успя ли… видя ли…?

— Полицията беше там — не можах да събера смелост да й кажа, че го е убила. — Не го видях.

Отново мълчание и след това:

— Какво ще правим сега, Чес?

Погледнах часовника над камината. Вече беше единайсет и двайсет.

— Не мисля, че можем да направим каквото и да било.

Видях как се стегна.

— Искаш да кажеш, че няма да направим нищо?

— Точно така. Става късно. Ще те закарам у вас.