Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Когато се сбогувахме за трети път, аз й напомних, че няма да дойда следващата вечер.

— Г-н Ейткън ме освободи за уикенда — обясних аз.

— Това означава ли, че няма да имам урок? — попита тя и се обърна към мен.

— До понеделник вечер.

— Ще заминавате ли извън града?

— Не, няма.

— Тогава защо не дойдете както обикновено? Можете да ме почакате тук долу, а не пред къщата, стига да искате.

— Не че не искам, но да си призная, понякога се притеснявам от ситуацията — казах аз и я погледнах. — Сигурен съм, че ако мъжът ви разбере, ще се разбеснее.

Тя се засмя. Имаше най-заразителния смях, който съм чувал. Сложи двете си ръце върху моята и леко ме раздруса.

— Ще бъде просто разярен. Но на нас не ни пука, нали? Освен това той никога няма да разбере.

— Уоткинс или госпожа Хепъл могат да ни видят…

— Те никога не излизат вечер, но аз ще ти кажа какво ще направим. Ще те чакам у вас. Ще дойда с колелото. Може ли? Бих искала да видя къщата ти.

Сърцето ми заби ускорено.

— По-добре недей. Не трябва да идваш там. Ако наистина искаш да имаш урок утре, аз ще бъда тук в девет часа, но само ако ти решиш.

Тя отвори вратата и слезе от колата, после се обърна и ме погледна през отворения прозорец.

— Ще бъда тук. Чес, все още мисля, че си най-милият човек, когото познавам. Нали вече карам по-добре? Скоро ще мога да се явя на изпит за книжка, нали?

— Напредваш — отвърнах дрезгаво.

Какво ли не бих дал сега да можех да я взема в прегръдките си и да почувствам устните й върху моите!

— О’кей, ще се видим утре.

У дома се отпуснах в един фотьойл с чаша двойно уиски със сода в ръката и започнах да обмислям ситуацията. Познавах я от пет вечери и знаех, че никога няма да обичам друга жена така както нея. Дали тя усещаше това или беше толкова наивна да мисли, че бих предизвикал гнева на Ейткън просто за да я науча да кара? Точно това трябваше да разбера.

Предложението й да дойде при мен ме разтревожи. Бях й казал, че прислужникът си тръгва малко след седем. Не беше ли това намек, че е готова да отвърне на любовта ми?

Неохотно си казах, че това е малко вероятно. Тя нито веднъж не ме накара да мисля, че за нея съм нещо повече от услужлив приятел, който я учи да шофира и който й доставя голямо удоволствие, без да очаква нещо в замяна.

Не трябва да оставям нещата така, казах си аз. Трябва да открия дали тя осъзнава на какъв риск се излагам. Поставях цялото си бъдеще на карта. Ако Ейткън разбере за нас, планът „Ню Йорк“ щеше да изчезне в дим и пламъци.

Прекарах една неспокойна нощ в размишления. Бях доста раздразнителен в офиса на следващата сутрин. Накрая с голямо облекчение разчистих бюрото си и взех някои документи, които исках да прегледам през уикенда. Пат, която изтърпя моята сприхавост безропотно, влезе с още няколко писма за подпис.

— За Бога! Мислех, че съм подписал всичко! — изджафках аз.

— Има още шест — каза тя и ги остави на бюрото.

Извадих си писалката и набързо надрасках подписите на писмата, след това се изправих, прибрах писалката и казах:

— Ще дойда по-рано в понеделник. Сега си тръгвам. Вече минава шест, нали?

— Наближава и половина. Отиваш ли си, Чес?

Погледнах я ядосано и се намръщих.

— Не знам. Най-вероятно. Сигурно ще поиграя голф.

— Надявам се да си починеш. Не трябва да се тревожиш толкова, Чес. Справяш се чудесно.

При друга ситуация това би ме ободрило, но сега само ме раздразни.

— Не се тревожа — отсякох рязко. — До понеделник.

Кимнах и я оставих с широко отворени, учудени очи и обида, изписана на лицето. Джо излезе от стаята си тъкмо когато минавах по коридора.

— Закарай ме до гарата, Чес.

— О’кей.

Не исках да го взимам, но не можех да му откажа. Той знаеше, че минавам покрай гарата на път за дома. Отидохме заедно до асансьора. Докато слизахме надолу, Джо ме попита:

— Ще ходиш ли при Ейткън довечера?

— Не. Освободи ме за уикенда. Взех сценария за филма на Васерман, за да го прегледам. От видяното съдя, че не е съвсем лош.

— Защо не зарежеш работата и не си починеш? — попита Джо, докато пресичахме фоайето. — Станал си доста нервен. Какво те мъчи?

— Нищо не ме мъчи — отсякох аз, докато си пробивах път през тълпата на тротоара, за да стигна до кадилака.

Джо се намъкна до мен.

— През последните два дни ни скъса от заяждане. След обяд разплака Пола.

— Пола е кретен. Три пъти я помолих да ме свърже с Васерман и тя не можа да го намери.

— Оказа се, че е излязъл. Тя не може да прави чудеса.