Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Това е прекрасно! — каза той, когато свърших. — Ти, Пат и аз можем да направим световен екип. Ако не получиш тази работа, Чес, ще те удуша.

— Ще се старая с всички сили тогава — ухилих се аз.

Той слезе от бюрото.

— Видя ли жената на Ейткън, когато беше в къщата?

Усетих, че ми става горещо. Събирах някакви документи, така че не ми се наложи да го погледна, иначе мисля, че щях да се издам.

— Жена му? — опитах се да прозвучи небрежно. — Не, не я видях.

— Пропуснал си. Оха! Какво парче! Само веднъж съм я зървал, но оттогава насам все ми се присънва.

Вече се бях овладял достатъчно, за да погледна нагоре и да посрещна погледа му.

— Какво й е толкова специалното?

— Почакай, докато я видиш, тогава ще разбереш, че си задал най-тъпия въпрос на годината. Какво й е специалното? Едно е сигурно, че в кутрето й има повече сексапил, отколкото във всяко друго момиче, което съм виждал. Едва ли е на повече от двайсет, а колко е красива! Умирам, като си помисля, че е омъжена за този просмукан с уиски, коравосърдечен, стар киселак.

— Откъде знаеш, че тя не е щастлива с него?

— Ако ти беше млад и красив, щеше ли да бъдеш щастлив с Ейткън? — ухили се Джо. — Това е същата прастара история. Единствената причина, поради която тя би могла да се омъжи за него, е чековата му книжка. Сега тя живее в къща с дванайсет спални, може да украси сладкото си вратле с диамантена огърлица. Тя притежава целия Ейткън, но се обзалагам, че не е щастлива.

— Знаеш ли, странно е, но не си спомням да съм чул, че е женен. Откъде се появи тя?

— Не знам. От предния ред на някой весел хор, предполагам. Той се ожени за нея една година преди да дойдеш при нас. Едва ли е имала седемнайсет, когато я е вързал. Говореше се, че я е грабнал от люлката. Както и да е, оглеждай се за нея, заслужава си да я видиш.

— Няма ли да спреш с клюките и да излезеш оттук? Остават ми само десет минути до съвещанието.

Тогава нямах време да размисля върху това, което Джо каза, но по-късно го направих. Почувствах се много зле при мисълта, че се е продала за парите на Ейткън Бях сигурен, че Джо е прав. Не можеше да има друга причина за брака им.

Към три следобед се обадих на Ейткън. Чувствах се като изстискан лимон. Съвещанието се оказа по-тежко, отколкото очаквах, а Темпълман, като видя, че Ейткън го няма, за да го държи под контрол, започна да стреля с тежката артилерия. Но аз се оправих с него, а също и с останалите от съвета. Най-накрая ги накарах да приемат точките както Ейткън желаеше, а това само по себе си беше голям триумф.

Така че телефонирах на Ейткън, преди дори да се върна в офиса си. Телефонът едва беше иззвънял, когато чух изщракване и един момичешки глас каза:

— Ало? Кой там?

Знаех, че е тя и звукът на гласа й спря дъха ми. За момент онемях и седях неподвижен, със слушалката на ухото, заслушан в лекото й дишане.

— Ало? Кой е там?

— Тук е Честър Скот — успях да изрека. — Може ли да говоря с г-н Ейткън?

— Г-н Скот? Ами да, разбира се. Почакайте малко. Той ви очаква.

— Как е той? — попитах аз, защото исках да чуя отново този мек, вълнуващ глас.

— Справя се много добре — дали си въобразих, че в гласа й нямаше ентусиазъм? — Лекарят е много доволен от него.

Тя изключи апарата и Ейткън се обади.

Пристигнах в „Гейбълз“ малко след осем часа. Докато карах към къщата, се чудех дали ще я видя отново. При мисълта за нея устата ми пресъхваше, а сърцето ми биеше тежко и неравномерно. Когато пристигнах, видях, че някой беше изгасил осветлението в градината и на басейна, но къщата въпреки това изглеждаше внушителна на суровата лунна светлина. Оставих колата пред входната врата, качих се по стълбите и натиснах звънеца. След обичайното забавяне Уоткинс отвори вратата.

— Добър вечер, сър — поздрави той. — Хубава нощ.

— Да — съгласих се аз и минах покрай него в антрето.

— Как е г-н Ейткън?

— Сравнително добре, бих казал. Може би е малко нервен тази вечер. Ако позволите, сър, на ваше място не бих останал по-дълго от необходимото.

— Ще свърша колкото може по-бързо.

— Много мило от ваша страна, сър.

Качихме се в асансьора. Старецът дишаше тежко и можех да чуя скърцането на колосаната предница на ризата му всеки път, когато си поемеше въздух.

Ейткън стоеше подпрян на възглавници в кревата с пура между зъбите. Върху коленете му лежаха няколко финансови вестника, а един молив и бележник стояха отстрани. Изглеждаше леко зачервен, а светлината от лампата до леглото се отразяваше в капчиците пот по челото му. Устата му беше увиснала в ъглите, а очите му гледаха мрачно. Не изглеждаше толкова добре, колкото предната вечер.