Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Ейткън се намръщи. Той мразеше, когато някой друг поеме разговора и когато не се говори по същество, но този път каза доста добродушно:

— Това е всичко. Ето ти го тук да говориш с него — той се обърна към мен. — Хакет ще даде сто хиляди долара и естествено иска да се убеди, че ти си точният човек, който да се грижи за парите му.

— Според Роджър ти си О’кей — каза Хакет, като се облегна назад — но има един-два въпроса, които искам да обсъдя с теб. Нямаш нищо против няколко въпроса, нали?

— Ами защо? Не — казах аз леко успокоен. — На ваше разположение съм.

— Те няма да имат нищо общо с личния ти живот — каза той и се усмихна. — Животът на един мъж извън службата не ме интересува, стига, разбира се, да не се забърка в някой скандал.

Веселото лице беше все още весело, но очите доста настойчиво търсеха моите. Извадих си цигарите и се престорих на много зает с паленето на една.

— Надявам се, че не смяташ да се замесиш в някой скандал — продължи той.

Ейткън се размърда нетърпеливо.

— Скот не е такъв човек — изръмжа той. — Можеш ли да си представиш, че ще назнача хора, които се замесват в скандали?

— Не мога — каза Хакет, наведе се напред и ме шляпна по коляното. — Аз съм страхотен майтапчия. Не ми обръщай внимание. Сега ще ми кажеш ли нещо за квалификацията си?

Може и да беше голям майтапчия, но с мен не се шегуваше. Той знаеше или подозираше нещо. Бях сигурен. Беше ли разбрал, че момичето, с което ме видя, е Люсил?

Казах му какво образование имам и след това отговорих на цяла серия подробни въпроси относно кариерата ми. Попита ме какви са ми плановете за офиса в Ню Йорк, с какви хора бих работил, къде ще бъде самият офис и т.н. Накрая изглежда остана доволен, облегна се и кимна с глава.

— Ставаш. Ти си истински човек на Ейткън, а това ми стига — той погледна към Ейткън. — И той ли ще вложи двайсет хиляди?

Ейткън кимна.

— И ще взима пет процента от печалбата плюс заплатата?

— Да.

Хакет се замисли. Очаквах да възрази срещу процента, но не го направи.

— О’кей, условията са прекалено добри, Скот, но аз се обзалагам, че ще ги заслужиш. Кога ще имаш парите?

— Идния четвъртък.

— О’кей, Роджър, ще имаш чека ми по същото време. О’кей?

— Става. Уредил съм всичко чрез Уебстър. Знаеш го, нали?

— Да, свестен човек — Хакет стана. — Е, да не задържаме Скот, че ще играе голф — подаде ми ръка — Сигурен съм, че ще успееш в бизнеса. Желая ти късмет.

Благодарих, стиснах му ръката и се обърнах към Ейткън.

— Ако това е всичко…

Млъкнах, защото Ейткън погледна покрай мен към дългата извита алея.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той.

Погледнах в същата посока. Тъмносиня кола с червена лампа и сирена на покрива приближаваше бързо. Вкамених се. В колата имаше четирима мъже — всичките ченгета.

Едър мъж в сив омачкан костюм и килната назад лека шапка слезе от полицейската кола. Месестото му лице беше строго и загоряло от слънцето. Късият му плосък нос беше покрит с лунички. Човек изобщо не можеше да се заблуди. Това беше едно грубо, цинично, мнително ченге.

Ние с Хакет се бяхме облегнали на парапета. Той погледна към нас и започна бавно да се качва по стълбата, сякаш изобщо не бързаше да дойде. Две униформени ченгета се бяха изсипали от колата и се мотаеха наоколо безцелно, както само те умеят. Шофьорът остана зад кормилото. Цивилният най-сетне се качи, приближи се до нас, като се движеше преднамерено бавно. Гледах го как идва. Пулсът ми се учести и устата ми пресъхна. Започнах да мисля това, което сигурно всички виновни хора мислят — дали не е дошъл да ме арестува. Той мина през терасата. Големите му крака леко шляпаха по горещите камъни. Накрая спря пред Ейткън.

— Детектив лейтенант Уест, градска полиция, сър. Капитанът ви поднася почитанията си. Молим ви за сътрудничество.

Ейткън го зяпна. Изглеждаше озадачен.

— Какво има? Какво иска капитанът?

— Във връзка с произшествието. Може би сте прочели за него в сутрешните вестници. — Уест говореше бавно и мрачно. — Капитанът иска да провери всяка кола в града за повреди. Ако нямате нищо против, г-н Ейткън, бихме искали да прегледаме вашите коли.

Лицето на Ейткън започна да червенее.

— Да ми преглеждате колите? Защо? Да не си мислите, че съм забъркан в това?

Погледнах бързо към Хакет. Той се беше облегнал на парапета и наблюдаваше с интерес. Уест килна шапката си още малко назад. Челото му светеше от пот.

— Не, сър, не си мислим това, но проверяваме всички коли в града. Имате ли шофьор? Може би той е използвал една от колите ви снощи. Не казвам, че го е направил, но една проверка ще го освободи от подозрение. Капитанът каза, ако възразите, да не ви безпокоя.