Отидох да видя петната от кръв и замръзнах. Нямаше ги. Известно време стоях и се взирах, и не вярвах на очите си. Коленичих до задното колело и го разгледах внимателно, но там нямаше кръв. Станах и тръгнах с изтръпнали крака. Отидох до другата страна на колата и разгледах дясното задно колело. Петната бяха там. Коленичих да разгледам червената лепкава маса върху бялата ивица на гумата. Тук имаше нещо, което ме изпълваше с нарастващо подозрение. Станах, отидох до предната част на колата и отново погледнах фара. Тогава разбрах. Историята на Люсил, че ченгето я настигнало отзад, а тя се стреснала и го ударила странично, не можеше да бъде вярна. Изненадах се, че не съм го разбрал по-рано. За да се повреди фарът, така както тя го беше повредила, ченгето е било ударено отпред, а това означаваше, че той не я е изпреварвал, когато е станала катастрофата. Сигурно е карал по пътя срещу нея. А това означаваше, че съм я уловил в още една лъжа, и то доста по-сериозна. Тя твърдеше, че не е видяла ченгето, а само го е чула да вика и толкова се изплашила, че свила рязко и го ударила. Сега за мен беше очевидно, че изобщо не е станало така. Тя явно е видяла как светлината от фара му се приближава. Призна си, че е карала бързо. Пътят беше тесен. Загубила е контрол над колата и преди той да успее да отклони, го е ударила с предницата. Нейните приказки, че той я бил настигнал, карал до нея и я изплашил, бяха измислици, с цел да ме накара да повярвам, че катастрофата не е била по нейна вина.
Нима си въобразяваше, че съдебните заседатели биха повярвали на подобни измислици, след като видях колата? Тогава си спомних за обещанието си да поема вината. Ако признаех, че съм карал кадилака, когато е станала катастрофата, заседателите тозчас биха заключили, че съм бил пиян, за да предизвикам подобно произшествие. Пътят беше прав. Бих могъл да видя приближаващата светлина на фара. Това би било достатъчно предупреждение да намаля. Устата ми пресъхна, като разбрах какво съм си навлякъл на главата.
След това идваше загадката с кръвта върху дясното задно колело. Откъде се е взела там? Тя беше ударила мотоциклета с лявата страна. Значи не би могла да прегази ченгето със задното дясно колело.
Върнах се при задната част на колата и отново разгледах матовите лепкави петна по гумата. Това сигурно беше кръв. Нямаше какво друго да бъде.
Още една въпросителна. Изведнъж, без да мисля, реших да оставя петната. Те бяха доказателство, което би объркало съдебните заседатели, ако с него си послужи находчив адвокат. Дълбоко в себе си почувствах, че ако премахна подобна улика, ще си навлека голяма беля.
Насочих вниманието си към вратата на гаража. С помощта на инструментите, които бях взел, изправих бравата и затворих хубаво вратата. После завих куката и монтирах катинара. Бях уверен, че полицията няма да се опита да разбие гаража. Първо щяха да се свържат със Сийборн и да поискат ключа. Така щях да спечеля малко време.
Сега реших да отида до плажа, където се къпахме с Люсил, за да проуча терена на дневна светлина. Върнах се при понтиака. Вече минаваше дванайсет. Магистралата беше натоварена заради уикенда. Трябваше да карам бавно. Бяха ми необходими двайсет минути, за да стигна до черния път, който водеше до плажа. Докато минавах покрай дюните, проучих обстановката внимателно. Отново ми се видя много странно, Че О’Брайън е бил на този път. И от двете страни нямаше никакво прикритие. Никакви дървета или храсти, зад които би могъл да се скрие. Карах бавно, докато не стигнах до едно утъпкано място в пясъка отдясно. Реших, че там е станала катастрофата. Спрях колата и слязох. Можех да виждам морето и плажа по протежение на три километра. Теренът беше равен, със съвсем ниски дюни и нямаше друго удобно място за прикритие, освен далечната групичка палми, където бяхме с Люсил.
Известно време се оглеждах, но не открих нищо повече от това, което се вижда от пръв поглед. Качих се в понтиака. Отидох до плажа и спрях на двайсетина метра от мястото, където бяхме паркирали миналата вечер. Първото нещо, което забелязах, бяха следите на кадилака в пясъка и останах шокиран. Видях също следите — моите и на Люсил, водещи към палмите. За това не бях помислил и за момент се почудих дали полицаите вече не са идвали и не са ги видели.
Щом ние бяхме оставили отпечатъци в пясъка, тогава и мъжът, който ни телефонира, в случай че наистина ни е видял на плажа, също трябваше да е оставил отпечатъци.
Започнах да ги търся наоколо. Въпреки че обиколих в радиус от триста метра, не открих други следи, освен моите и на Люсил. Това можеше да означава две неща: полицията не беше идвала ТУК и следователно не са видели следите от гумите на кадилака. Мъжът, който телефонира, също не е бил на мястото. Ето още една загадка. Ако не е бил тук, как е разбрал, че Люсил и аз сме плували заедно и след това сме се скарали? След като помислих върху това, реших, че единственият възможен начин да ни види от разстояние, е с помощта на мощен бинокъл за нощно виждане. Това обясняваше защо Люсил не го е видяла.
Читать дальше