Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Няколко минути заличавах отпечатъците от гумите в пясъка. После тръгнах надолу към палмите, като се стараех да стъпвам в следите, оставени от мен предната вечер. Върнах се към пътя и изтрих всички, следи, включително и тези на Люсил. Когато свърших с изпълнението на тази задача, се бях изпотил, но се чувствах по-сигурен, като видях, че вече няма предателски следи, които да бъдат открити от полицията, в случай че решат да търсят улики тук.

Със съзнанието, че поне съм взел мерки да не бъда проследен, тръгнах към понтиака. Отворих вратата и чух звук от приближаващ автомобил. Огледах се и видях един жълто-червен олдсмобил да излиза от завоя и да пълзи към мен.

Сърцето ми подскочи. Аз зачаках, наблюдавайки как колата се приближава. Помислих си, че ако беше пристигнал три минути по-рано, шофьорът щеше да ме види как трия следите в пясъка. Когато колата наближи още малко, забелязах, че караше жена. Тя спря на десет метра от мен и ме изгледа през отворения прозорец на колата. После слезе.

Носеше алена рокля, малка бяла шапчица и бели мрежести ръкавици. Беше малко над среден ръст, мургава, стандартна латиноамериканска красавица. Такива можеш да видиш всеки ден по плажовете на Флорида на показ като украшения или като стока, в зависимост от това кой ги гледа.

Тя слезе от колата и демонстрира дългите си стройни крака, обути в найлон. Опъна роклята върху стегнатия апетитен задник и ме зяпна. Черните й очи бяха сериозни и заинтригувани.

— Това ли е мястото, където беше убит полицаят? — попита тя, приближавайки се бавно към мен.

— Мисля, че е станало по-нагоре — отговорих аз.

Зачудих се коя е и какво търси тук.

— Според мен сте го подминала.

— О, казвате, че трябва да се върна нагоре по пътя?

— Във вестниците пише, че е бил убит на пътя.

Тя си отвори чантата, извади смачкан пакет „Лъки“, пъхна една цигара между пълните си червени устни и пак ме изгледа. Извадих запалката и се приближих до нея. Наведе се, за да си запали от пламъка, който бях скрил в шепите си и усетих парфюма й.

— Благодаря ви.

Тя вдигна глава и ме погледна в очите. От това близко разстояние можах да видя изкусно сложения тежък грим и тъмната сянка на горната устна, която й придаваше типичната латиноамериканска чувственост.

— Журналист ли сте? — попита тя.

— Журналист? Ами не, защо? Просто дойдох тук да поплувам.

Тя обърна глава и забеляза ивицата от пясък, където бях заличавал стъпките.

— Вие ли направихте това?

— Имате предвид пътеката по пясъка ли? — опитах се да го кажа небрежно. — Беше там, когато дойдох.

— Изглежда така, сякаш някой се е опитвал да изтрие следи от пясъка.

Обърнах се да погледна.

— Така ли мислите? Може да е станало от вятъра. Той прави странни фигури по пясъка.

— Така ли?

Отново почувствах тъмните очи върху лицето си.

— Минах покрай едно отъпкано място на около три километра оттук. Мислите ли, че там е бил убит?

— Вероятно, откъде да знам.

— Не питам от любопитство. Щяхме да се женим.

Погледнах я живо. Спомних си, че в един от вестниците пишеше, че О’Брайън щял да се жени за певица от нощен клуб.

— О, да. Четох тази сутрин във вестника за това.

— Нима? — тя се усмихна. Беше студена, горчива усмивка. — Едва ли сте чували нещо за мен, преди да прочетете днешните вестници. В шоубизнеса съм вече от десет години. Не е много приятно да се прочуеш с това, че бъдещият ти съпруг е убит, защото е бил достатъчно глупав, за да го позволи.

Тя изведнъж тръгна към олдсмобила и ме остави загледан след нея. Качи се в колата, направи обратен завой и потегли бързо в облак от прах и пясък.

Изядох един сандвич за обяд и се върнах у дома. Докато се хранех и шофирах към къщи, мислех усърдно, но умът ми не роди нищо полезно. Бях по-сигурен от всякога, че в тази катастрофа има нещо много фалшиво. Бях сигурен, че Люсил ме излъга за това как се е случило всичко. Ситуацията беше станала още по-озадачаваща, след като бях разгледал мястото. Сега за мен беше очевидно, че тя трябва да е видяла О’Брайън, когато се е приближавал към нея. Не е могла да намали и е тръгнала право срещу него. При такава очевидна хипотеза тя не би могла да очаква никаква милост от съдебните заседатели, а на мен ми стана още по-ясно защо тя толкова държеше аз да поема вината.

Най-належащият проблем беше какво да правя с кадилака. Рано или късно, ако полицията наистина започнеше пълното претърсване, щеше да го открие в гаража на Сийборн. Шефът на полицията беше заявил, че всеки, който е ударил колата си след катастрофата, ще трябва да докладва за това незабавно и да даде обяснение как се е случило.